Романът на Шодерло дьо Лакло е сборник с писма. Сборник с разбити и объркани души, които крият чувствителността си зад привидна гордост. А от нея, разбира се, няма никакъв смисъл. Режисьорският поглед на Стивън Фриърс успява да събере всички парчета от пъзела и създава филма "Опасни връзки". Наслада от най-висок клас за любителите на киното. Джон Малкович, Глен Клоуз и Мишел Пфайпфър в такива роли, които доставят почти перверзно удоволствие с изтънчеността и съвършенството си.

Романът, сътворен от писма, изправя четящия пред Маркиза дьо Мертьой, виконт дьо Валмон и мадам дьо Турвел. Останалите персонажи са встрани. Шум. Мертьой и Валмон са злодеи. Мъж и жена, които вярват, че са безчувствени и наивно смятат, че преспокойно могат да си играят с човешките чувства, без да се опасяват, че някой може да се опари от допира с огъня.

Да бъдем откровени: онова, което наричаме щастие в нашите отношения, колкото хладни, толкова и мимолетни, е всъщност само удоволствие.

Е ли? Злодеите на историята копнеят да позабавляват студените си сърца с горчивата игра на прелъстяването. Свенливата и морална мадам дьо Турвел трябва да падне в клопката на мъжа и да се превърне в трофей. Да остави уханието си по чаршафа. Да пусне сърцето си в ръцете му и след това да бъде изоставена. Театърът на злодеянията позволява всичко. Няма правила. Гордостта и силата на егото са водещи. Нима никой обаче не допуска възможността за пукнатини в сърцето на злодея? Разбира се, когато човекът притежава погледа на Джон Малкович и изтънчените похвати на най-класните прелъстители, не е трудно за нито една жена да падне в клопката. Злокобният план работи. Изненадата е, че о, виконтът също е способен да чувства…

Опасното на "Опасни връзки" е пустата кошмарна гордост. Тогава, когато егото и репутацията водят живота, не може да диша любовта. А тя е там. Стаена. Малка. Тиха. Трудна за признаване, но така лесна за изживяване.

Госпожа дьо Турвел ми възвърна прелестните илюзии на младостта. При нея няма нужда да се преструвам, за да бъда щастлив.

Екранизацията на Стивън Фриърс брилянтно хваща всяка нишка на характерите и пресъздава тягата от писмата. Глен и Джон са повече от подходящи за ужасяващи и безчувствени злодеи, които всъщност... всъщност са хора. Хора, имащи глупостта да се водят от собствената си гордост, дори и с цената на това да бъдат дълбоко нещастни. За никого не е тайна, че усещането за щастие е редно да води индивида. Той трябва да съществува там, където се чувства цял и където е добре.

Излишествата можем да си позволяваме само с онези, които възнамеряваме скоро да изоставим.

Излишеството като подарък често даряваме само на онези, от които знаем, че ще избягаме. Другото е страшно. Идеята за потенциална вечност и продължителност на чувствата ни плаши и днес. Стъпваме на пръсти едни около други. Градим отношенията си на взаимни уговорки и оставяме вратички за бягство. Светът на човешките връзки е все така опасен, колкото е бил винаги. Но в крайна сметка... онова, което остава най-страшно, е неизказаното. Защото на тази земя все още крачат толкова много влюбени души, които се разхождат на каишката на собствената си гордост. И никога никому няма да признаят какво е скътано под твърдата черупка на сърцето.

Сега разбирам, че с разума си не само не можем винаги да предотвратим нещастията, но не сме в състояние и да се утешим.

Трябва да помислим два пъти, преди да решим да послушаме разума.