Част от София Филм Фест беше също така и последният филм на Андрей Звягинцев "Нелюбов". Ще припомня, че през 2014 г. излезе "Левиатан", който доби леко пикантна и скандална известност поради острите реакции на множество политически лица в Русия, които препоръчаха лентата да бъде забранена за излъчване и разпространение с аргументи от "естетична гледна точка". Истината беше точно обратната, но представлявайки обединена критика на три пласта от руската реалност – църковността, путинизма и вечният преход, "Левиатан" се оказа непоносимо реален за собствената си родина и справедливо правдоподобен за всеки, който не е почитател на руския "Първи канал" (руската национална телевизия).

В "Нелюбов" Звягинцев работи с почти същия екип, с който заснема филма си "Елена" (2011), но общото между двата е много повече. Въпреки че са минали години, откакто гледах "Елена", усещането ми още от първите кадри на "Нелюбов" беше за повторение. Следейки явната цикличност в развитието на творчеството на Звягинцев, мога да си представя, че следващият му проект отново ще бъде ориентиран около социално-политическата действителност. Сега обаче тази тема остава някак си на заден план, тя е като леко и тревожно бучене, което просто стои на фона на една семейна трагедия.

Първият и последният кадър са като рамка – традиционно, но зловещо, те са почти огледални и ни оставят с широко отворени очи. Звягинцев се потапя в реализма, този път без естетическите претенции за метафизика на "Левиатан" и почти без християнски препратки за изгубената душа и природата на злото. Все пак отново прави леки, хапливи реплики към лицемерното псевдоправославие, но имайки предвид, че "Нелюбов" е филм за съвременна Русия, е повече от нормално. Това, което Звягинцев, може би с лека злорадост и вероятно с болка, захапва, е лайфстайлът на руския мъж – църковен и мачист сякаш по природа, който получава, това, което заслужава – руската жена, която търси богат партньор и прекарваща живота си по козметични салони и социалната мрежа "В контакте". Всичко това все пак не е ключ към "Нелюбов", докато не се въплъти в отношенията на младо семейство от Москва, което се развежда.

Може би е предубеждение, но според мен, като на един наистина добър руски режисьор, на Звягинцев му личи, че е поделил една родина с Тарковски и с преклонение се е учил от него. Това тук се вижда единствено по дълбочината, която се усеща с тревога, докато псевдо криминалната драма се разгръща. Прекрасната операторска работа ни прави свидетели на дълбоко реалистични кадри, в които само светлината сякаш говори, че всеки момент ще се отвори една бездна, която повече никога няма да се затвори. "Нелюбов" не е просто липса на любов, а чувство, което се онаследява и съществува еднакво зловещо както в типичните руски апартаменти от московските квартали, така и в подмосковските дачи, в които избуява в почти подивелия живот, загърнат с типичния руски шал.

И така младото семейство се оказва несемейство (Марияна Спивак и Алексей Розин), но страшното е, че някъде съвсем забравен в техните отношения е синът им Альоша (Матвей Новиков), който има кратка, но силна роля, защото скоро, докато родителите му водят някаква война на нелюбовта и същевременно създават нови връзки, изчезва.

"Нелюбов" е мъчителен филм. Той няма позитивна перспектива от нито един от героите, няма и позитивен и персонаж, както и типичната развръзка на драмата, а какво остава за криминалната такава. Ако обаче лентата беше посветена на това да разкаже до каква голяма степен хората не се справят, щеше да е поредното натякване, което именно поради това, би било лишено от смисъл. "Нелюбов" е посветен на това, което ни убива, но е направен именно с любов. Сякаш умишлено лишен от мащабните естетични кадри на "Левиатан", филмът ни смалява до битовизма, който странно се оказва лице в лице с екзистенциалната бездна, която има лице на дете, което плаче.