Мисля, че вчера гледах най-важния за мен документален филм в живота ми досега - "Червено, твърде червено" – пълнометражен дебют на младата режисьорка Божина Панайотова.
Защо съм така категорична?
- Ало, мамо, здрасти, как си? Връщам се от една разтърсваща документална прожекция! За една млада жена, горе-долу на моята възраст, която на 8 години емигрира в Париж с родителите си веднага след промените. И се връща тук след 25 години, за да открие себе си и истината около най-близкия си кръг роднини.
- Звучи, интересно, и каква по-точно истина?
- Ами връзките им с комунистическата партия… Мамо, ти била ли си член на партията? Ти също си преводач, работила си с чуждестранни гости, делегации…
- Не, не съм била.
Така аз преминах към историята на моето семейство, с моите въпроси. Но преди мен Божина изключително смело решава да документира абсолютно всичко, както се и случва, докато търси отговорите.
Божина е сред главните герои в своя филм, заедно с родителите си - Милена Михайлова – франкофонка и художника Николай Панайотов. Точно за 30-тата си годишнина тя започва да проучва семейната история, като това желание пробуждат протестите през лятото на 2013 г. срещу тогавашното правителство.
Спомням си, че всички крещяхме "червени боклуци", а на някои хора им беше неудобно. Но защо? Божина, която желае да се приобщи към младите от нейното поколение в България, с които няма общо минало или настояще, се чувства странно да го изрече, понеже по-голямата част от семейството й са били членове на партията.
Започва компулсивно да се пита: Ами ако те са от въпросните "червени боклуци", срещу които народът протестира? Самопровокира се и започва френетично да разследва семейната история назад във времето, включително влиза в архива на Комисията по досиетата, за да размъти подводните води на Държавна сигурност.
Важно е да кажем как е сниман този документален филм, освен да описваме темите, които засяга. Божина води видеодневник и буквално записва всичко с всякакви средства: заснети скайп разговори, записващи камери, телефони, включително и скрити такива, редки архивни кадри от преди 1989 г. Дори иска записа от охранителната камера в архива на Комисията по досиетата, след като не й позволяват да снима със собствената си (остава неясно защо, както много от нещата, свързани с онова време). Езиците са смесват, български и френски.
Динамичен, асоциативен монтаж, който те кара във всеки кадър да насищаш усещанията си. На моменти има същия съспенс както при криминален сюжет, но едновременно с това присъстват забавни и носталгични моменти, цялата емоционална палитра е използвана.
Инструкторът по шофиране на Божина, който учи хората как да карат напред, да знаят посоките, дава най-адекватните и освобождаващи отговори. Истински български съвременен мъдрец…
В общите материали се открояват също така разговорите с родителите й, напрежението, което лека-полека се отприщва, за да се превърне в преливаща вълна от гняв, огорчение и неразбиране. Ето ви три реплики, които ярко обрисуват реакциите на героите във филма:
"Дълбоко не ме интересува" - бащата
"Интересува ме до краен предел" - дъщерята
"Недейте да се интересувате" - бабата
Коя е истината, една ли е тя? Може ли някой да я назове с точност? Свежда ли се тя единствено до това дали някой е бил ченге или не… Защото ако е така, истината е плитка, еднопластова и нищоненосеща.
Кризата между различните поколения показва колко трудно се разбират човешките същества по отношение на миналото. Божина влиза отстрани в предишните животи на най-близките си, за да ги накара да говорят, да споделят, да кажат, да видят истината, на моменти по груб и категоричен начин. Но това е нейният начин. Колко от нас се осмеляват да предприемат такова пътешествие, кой би рискувал взаимоотношенията си с най-близките си, да търси истината и за онези, които не са сред живите, заради една вече добре забравена история. Прави го Божина и не просто го прави, но го и експонира. Правилен ли е този акт, който звучи като крясък във време на също толкова оглушителна тишина? Лично аз казвам – да.
"Червено, твърде червено" не е филм за истината, а за това как тя влияе върху отношенията в едно семейство. От този филм се пораства, каза Божина, същото усещане добиваш и като го гледаш. Да запомниш, че нищо в една диктатура не е просто така, че всяка една услуга, разговор, подкрепа си има цена, цена, която майката на Божина дори не разбира, че плаща.
Благодарение на настояванията на дъщеря си Милена се сблъсква с грижливо пазената тайна. На нея й излиза картонче, вербувана е без да знае и без нейно съгласие от агента Трайчо Шопов, с когото общува покрай работата си като преводач на френски делегации.
В края на разговора след прожекцията всички се обединихме около желанието филмът да бъде показан по БНТ. Лично аз бих искала да го видим и по другите национални телевизии, защото варианти на истината няма…
