Поезия, фадо и една непреводима дума

Seen

С какво да започнем? Всъщност за португалците всичко тръгва от Луиш де Камойнш, автор на епичната поема "Лузиадите" (1572), която описва откриването на морския път до Индия от Вашко да Гама, както и други епизоди от историята на страната.

За португалците Камойнш е това, което за испанците е Сервантес, с тази разлика, че единият става известен като поет, другият като романист.

Обратно на испанците, португалците са интровертен тип хора, чувствителни и вглъбени в себе си. Сравнете фламенкото и фадото и веднага ще усетите разликата между страстната и експресивна музика и песента, дала израз на най-съкровените чувства - изтръгнат стон от дълбините на душата.

Португалците обичат поезията и макар португалоезичният свят да има само един Нобелов лауреат за литература - Жозе Сарамаго (1998), с когото много се гордее, мнозина са убедени, че сред поетите има по-достойни да получат това световно признание.

Фадото се появява в началото на 19 век в кварталите близо до пристанището на Лисабон. Смята се, че то еволюира и се формира под влияние на различни музикални жанрове още от времето на маврите и Средновековието. Първоначално то се пее и танцува в таверните и публичните домове за развлечение на завърналите се от дълъг път моряци. Постепенно по тези места започва да идва градската бохема, появяват се и представители на висшето общество, така фадото, изпълнявано на пиано, достига дори до аристократичните салони.

В началото текстовете за фадо се пишат от самите изпълнители, в повечето случаи анонимни или народни текстописци. През първата половина на 20 век фадото започва да се отличава със своето мелодично богатство и ритмична сложност, а текстовете придобиват висока художествена стойност.

Най-голямото качествено преобразуване на фадото се случва през 60-те години на 20 век, когато Амалия Родригеш дава своята душа и глас в подкрепа на композитора Ален Олман, тачен от португалците, но, за съжаление, не толкова известен на света. През годините на тяхното сътрудничество той пише 22 композиции за Амалия, разбира се, и други фадо-изпълнители пеят неговата музика, но Ален Олман винаги твори за гласа на Амалия Родригеш. Чрез нея той оставя забележителна следа в историята на фадото, като свързва музиката със стойностните образци на португалската поезия. Така се раждат едни от най- красивите композиции: "Com que Voz" (С какъв глас); "Gaivota" (Чайка), "Fado Português" (Португалско фадо),"Fria Claridade", (Студена светлина), създадени по безсмъртните стихове на Луиш де Камойнш, Алешандре О'Нийл, Жозé Рéжио, Педро Омен де Мело и много други.

Поезия, фадо…., а коя е думата, която обединява стихове и музика в едно цяло, без която португалската душевност не би могла да бъде изразена? Непреводимата дума, екслибрисът на португалския език, думата, която събира в себе си болка, тъга, липса, носталгия, меланхолия и не само…, защото с тези определения мнозина се опитват да я преведат и свеждат всичко до мрачни чувства, а това не е така. Ето какво казват самите португалци за тази дума: Човек изпитва саудаде само от хубавите мигове, които е преживял, усещането за празнота от липсата на това, което ти навява красивите спомени. Преди всичко спомените за любими хора, които са заминали, без да знаеш дали ще видиш отново, които са далеч, но чувстваш толкова близки. Усещането за саудаде не може да бъде подменено. То може да бъде заменено с друго чувство, с друг обект, образ или момент, но не изчезва. То остава като бучка в гърлото, която не можеш и не желаеш да преглътнеш. Има едно любопитно определение, което португалският писател Мануел де Мело дава още през 1660 г. : Това е болка, която ни харесва, и нещо хубаво, което ни наранява”.

Саудаде е чувството, което моряците изпитват по време на дългите морски плавания, спомняйки си за оставените дом, близки, любими, без да знаят дали ще ги видят отново. Продължава в стиховете на отчаяно влюбените поети, в музиката на лузитанското фадо, чиято безспорна кралица е великата Амалия Родригеш. През дългогодишната си кариера, продължила повече от 50 години, тя извежда до висоти и спомага за развитието и разпространението на фадото по света, а също така вдъхновява много свои последователки да тръгнат по нейния път, сред които Мадредеуш, Дулсе Понтиш и Мариза.

През 2011 г. португалското фадо бе обявено от ЮНЕСКО за световно нематериално културно наследство.