Снимки: Getty Images

Музикантите, които не помнят как са записали албум

Историите за злоупотреби в света на музиката са толкова много, че вече не се знае кои са верни и кои не. Наистина е учудващо как толкова много артисти не само не умират в продължителните периоди на нетрезвеност, ами дори успяват да създадат музикално произведение. Това не значи обаче, че те ще си спомнят за този албум след това.

Ето кои са някои то от известните музиканти, които не помнят нищо от записите си.

Дейвид Боуи, Station to Station

Когато записва този материал, Боуи отдавна е прекрачил границата между реалността и халюцинацията. Британецът се влива в новото си алтер его - Слабия бял херцог, който живее на мляко, люти чушки и кокаин зад завесите на имението си и понякога работи в продължение на 10 часа в студиото. Вместо да се прибере на сутринта, той продължава записите в друго студио и поддържа бясно темпо, в което е буден по 5-6 дни. Херцогът живее в имение, което е пълно с други музиканти, дилърите му, любовниците и всички случайни кибици от калифорнийската декадентска картина на 70-те.

Причината за тази свръхактивност е огромното количество кокаин, което музикантът опустошава. Темпото обаче го изкарва извън пътя и рефлектира на работата му. Певецът често закъснява с часове за записите или въобще не отива. Недоспиването и огромните количества наркотици го водят до състояния, близки до шизофрения. Певецът става параноиден и решава, че един от помощниците му е агент на ЦРУ, а беквокалистката е вампир. Съпругата му Анджи твърди, че през 1975 г. той й се обадил, за да й каже, че е е в Лос Анджелис с един магьосник и две вещици, които искат да ползват спермата му за черна магия.

Самият албум "Station to Station" пък попива от цялата налудничавост, окултизъм и тоталитаризъм, които бесуват в съзнанието на Слабия бял Херцог, докато той продължава да сърфира между съня и реалността. Херцогът не си прави услуга, когато в интервютата си е толкова размазан, че твърди,че Хитлер е първата рок звезда. По това време певецът обявява, че има амбиции да стане министър-председател на Великобритания, както и че вярва във фашизма. 

Предвид всичко това, е странно, че той въобще успява да запише "Station to Station". Работата по този материал му коства усилия - в студиото той пренаписва парчетата постоянно и се вманиачава в детайлите. Като цяло корицата на албума с белите линии прах по нея, като че говори сама по себе си.

А Боуи сякаш наистина не е бил там и твърди, че почти не помни създаването на този албум. Всъщност, спомнил си е, че въобще е записвал в Лос Анджелис, след като го прочел някъде.

Black Sabbath, Heaven and Hell

По принцип когато става дума за безпаметност в редиците на Black Sabbath, погледите автоматично се насочват към вокалиста Ози Озбърн. През 1979 г. Ози вече не е в групата и част от магията си тръгва с него. Така го чувства барабанистът Бил Уорд.

Групата заменя Ози с Рони Джеймс Дио, а по това време Уорд е затънал в тежки мисли и още по-тежък алкохолизъм. Все пак той свири в деветия студиен албум на Black Sabbath, който е първи на групата с Дио като фронтмен. Албумът излиза през 1980 г.и е много успешен, като получава сребърен сертификат за продажби във Великобритания, а в САЩ става платинен.

Но самият Уорд не помни нищо от записите на този албум. Той е затънал в алкохол и противоречия, поради което неочаквано напуска групата по средата на турнето за промотирането на албума. Барабанистът не се сбогува с никого и звъни само на Дио, за да му съобщи, че вече е на летището. Причината за това никога не е изяснена напълно. Някои предполагат, че пиянството е причина за това решение. Според Уорд, в групата е имало разногласия за творческата линия на групата. Той твърди, че се е чувствал добре единствено с оригиналния състав на Black Sabbath  и не харесва как звучи групата с друг вокалист, освен Ози.

Напускането на групата се отразява добре на Уорд – той става вегетарианец, спира алкохола и наркотиците, като и цигарите. Освен това, Уорд се завръща зад барабаните на Black Sabbath на няколко пъти.

Лу Рийд, Berlin

 

Албумът "Berlin" е един от най-обичаните от феновете на Лу Рийд, но след излизането му през 1973 г. самият изпълнител твърди, че това е "просто още един негов албум, който не се купува". Той е прав и за това си има причини. Цикълът песни в третия му солов албум разказва за  американците Джим и Карълайн, които живеят в Берлин. Рийд се захваща с тях, защото продуцентът Боб Езрин му казва че песните му имат добро начало, но нямат завършен край. По-точно продуцентът поискал да узнае какво се случва с една американска двойка в Берлин, които са герои от песен от първия албум на певеца.

Слушателите обаче са отблъснати от екстремните картини на наркотична зависимост, насилие и самоубийство, които Рийд рисува в песните от този албум. Критиката също се нахвърля върху него, въпреки че албумът ще бъде реабилитиран десетилетия по-късно.

Вероятно албумът звучи по този начин, заради наркотичната зависимост на самия певец. Така или иначе, той не помни нищо около записването на материала.

Любопитен факт е, че Лу Рийд не е бил в Берлин, когато е записал албума. За първи път той посещава Западен Берлин през 1975 г., когато отива на гости на живеещия там Дейвид Боуи. По-късно Лу Рийд живее с Боуи и Иги Поп в за кратко града.

The Beach Boys, M.I.U. Album

Този албум е номер 22 за групата, но, когато излиза през 1978 г. The Beach Boys вече да в упадък. Те все още имат статута на звезди, но губят усещане за посоката, в която се движи бандата. През това време лидерът на групата Брайън Уилсън захранва с наркотици разклатеното си психическо състояние и обратното.

Моментът не е подходящ за албум на The Beach Boys, поради което едва трима от групата се захващат да го запишат. Първоначалният запис от Майк Лав, Ал Дардин и Брайън Уилсън е отхвърлен от тяхната продуцентска компания като непродаваем. След това групата записва коледен албум, който също е отхвърлен, защото компанията иска студиен албум. Накрая The Beach Boys презаписва променените коледни парчета, добавя няколко нови и записват албум, който наричат "California Feeling". Този албум никога не вижда бял свят, но е основата на "M. I. U. Album". Албумът е наречен на Maharishi International University – център на медицитации на известния в шоубизнеса гуру Махариши. По-голямата част от албума е записана в Международния университет Махариши във Феърфийлд, Айова.

За Брайън Уилсън обаче това е безпаметно време. Той пее и пише част от песните, но изглежда, сякаш има други грижи. Дори първоначалната идея Уилсън да продуцира албума бързо пропада. Въпреки това албумът е факт.

Алис Купър, Special Forces/Zipper Catches Skin/DaDa

Алис Купър първо се доказва като пияч в сериозната конкурениця на шоубизенса в Лос Анджелис, а после като каквото и да било друго. Той е пил с всички рок звезди от края на 60-те, но не се спира и вероятно заради това не помни три години от началото на 80-те.

Легендата, която серд носи сред феновете на певеца е, че той няма никакъв спомен от времето, когато е записал, не един, ами три албума. От една страна е истинско чудо, че албумите "Special Forces", "Zipper Catches Skin" и "DaDa" въобще ги има. От друга - по онова време Алис Купър може да бъде задвижен само от твърдо гориво и без гориво тези албуми може би въобще нямаше да ги има.

В интервю за The Quietus през 2009 г. музикантът сам признава, че би искал да презапише тези албуми, защото счита, че им дължи нещо.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види