Наградите, с които започва биографията на "Квадратът", звучат горе-долу така - Кан ’17 – "Златна палма", награда "Вулкан" Остин ’17 – Най-добър филм. За да сме точни обаче, квадратът има четири равни страни и ето кои са те тук:

В едно от интервютата, които главният персонаж Кристиан (Клес Банг) дава, казва приблизително следното – въпросът е в това дали дамската чанта, поставена в ето тази изложбена зала, се превръща в изкуство. Когато пред очите ми преминаха първоначалните кадри изпитах смътната надежда, че може да видя някой чуждестранен роднина на "Великата красота" на Сорентино, но после бързо разбрах, че тези два филма не са от едно общо идейно семейство. И без това да е критика или упрек – мога да кажа – дори напротив. Защото за разлика от Паоло Сорентино, Рубен Йостлунд поставя изкуството на мястото на подсъдимия, а обвинител е, както обичайно – социалната несправедливост.

Обвинението е кратко – лицемерие. И като цяло аз не знам до колко въпросът за смисъла и природата на изкуството не е до толкова изтъркан, колкото този за яйцето и кокошката и т.н. Кристиан е куратор в X-Royal Museum, който, като зрители виждаме, е явно институция за модерния артистичен живот. Заобиколен от дизайнерски предмети, гледащ света през леко екстравагантни очила с червени рамки, и сам представляващ (уж) нещо като модернистична ретроспекция на гръцката калокагатия в мъжки вид, Кристиян открива изложби, изслушва PR концепции, и се отегчава със стил. Едната страна на квадрата стига именно до там – дали това не е единственото, което той притежава.

Приплъзгвайки се от единия пласт към следващия, лентата постепенно смесва няколко теми, които са разпръснати във времето и добрата кинематография по-скоро цилклично, отколкото последователно. Така на фона на историята на изкуството или по-скоро на съдебния процес срещу фалша, постепенно пласт по пласт Кристиян започва да показва човешката и твърде човешката си природа, която, оказва се, е способна, макар и без особена нежност, да прави секс. Това, разбира се, е шега, като изключим факта, че е самата истина. Някъде на 120-тата минута ние ще го видим и да вика, защото не може да се справи с двете си дъщери, а накрая ще разберем, че може би дори знае името на жената, с която последно е прекарал нощта. На фона на тези кадри ни се мярка сянката на животинското. Йостлунд пита няколко пъти за него, но в тази линия това не е социално катализирания гняв, а именно лицемерието, защото Кристиян организира изложбата "Квадратът", която трябва да е посветена на съпричастността, и едновременно с това перфектно репетира история на фалша в личните си отношения.

Няколко добре стилизирани диалога и кадри, чиято хореография е толкова естествена, че изглеждат почти документални, ни изкарват от пространството на Кралския музей и дизайнерския дом на Кристиян и ни запращат на площада, а след това и в блока на бедните, които в този филм, уви, са основно имигранти. Кристиян на няколко пъти кръстосва площада на път за музея, откъдето се носят яростните писъци на някой луд "Кой ще ме спаси?". Някъде в един подобен, добре изигран уличен пърформанс, той се оказва окраден – внезапно открива, че му липсват и портфейлът и телефонът. Дали това е история за отмъщението и извинението не знам, но според мен по тази тема има какво още да се покаже. Въпреки социално реалистичните кадри (за разлика от тези, посветени на семейството и изкуството), аз лично оставам с усещането за клише, по което лентата се спуска, тънък лед, който, не знам защо, не е пробит. Все пак има един доста успешен образ и той е на едно разгневено малко момче, чийто глас съвсем не е детски и с него то търси своето извинение. Филмът успешно жонглира с иронията като кадрите на реално разгневените, които се редуват с тези на неуспешната PR кампания на изложбата "Квадратът", която трябва да е посветена на толерантността и съпричастността.

Цялата лента е заснета динамично – проследявайки разходките на Кристиян тук и там. Той ту гледа света през леко екстравагантните си червени рамки, ту остава без очила, и много рядко без обувки. Може да се каже, че сатирата е разтегната във времето повече отколкото подхожда на характера на жанра, но за сметка на това именно леката ексцентричност засилва социалната ангажираност на филма и успява да го изкара от опасността за клише. В крайна сметка, най – добрия ход е историята да се сведе до нивото на детския поглед, защото може би това е най-разобличаващият и страшен съд. Хубавото е, че справедливостта винаги е за всички и в този смисъл Йостлунд успешно ни поставя от всички страни на "Квадратът", а накрая дори ни вкарва в него, за да можем не да се взривим, а да се смирим.