Докато в момента по екраните човек може да рискува и да се наслади на "Телма", аз искам да припомня друг филм на Йоаким Триер, с който той, макар и залагайки единствено на реализма, задълбава някъде отвъд.

Ако някой случайно търси структура, която да му помогне да разкаже по-лесно за загубата и смъртта, мисля, че това, което е избрал Триер, е едно от най-добрите решения. Когато си пуснах филма, го направих с ясното съзнание, че този ми избор е продиктуван преди всички от любовта ми към Изабел Юпер, и на второ място към режисьора, и искрено съжалих, когато видях кадъра, в който се разкрива смъртта на героинята й Рийд. За щастие обаче, това е хем така, хем не е точно така – истина, която дори като филмова композиция важи за всичко, което можем да си кажем за края. Всъщност филмът е построен от сцени на настоящето и миналото, които се редуват и постепенно сглобяват като сложен пъзел. Докато пред очите ни бавно се разкрива истинската семейна картина с крупни, мащабни кадри от време на време, оставаме с усещането, че сме носили диоптър, който е размазвал реалността и с всяка сцена постепенно намалява и намалява, докато не дойде краят на филма, който внася нещо повече от утешение – примирението.

Като цяло Триер решава да предаде темата за скръбта от загубата на първо място чрез проследяване на най-малкия член на семейството – Конрад (Девин Друид), който може би именно като най-млад, най-тежко преживява реалността на смъртта. Неговото положение е още по-тежко, защото дълго време не знае как точно е починала майка му, което може би катализира гнева, който едно момче в своята юношеска възраст носи. Още повече, че колкото сме по-близо до началото на живота, толкова сме по-непримирими с неговя край. Затова тъкмо противоположно на своя син, бащата в семейството - Гейбриъл Бърн, се потапя във водите на примирението и прошката, така сякаш тези състояния може да се познаят само в зрелостта.

 Всъщност филмът започва с едно директно предадено послание – по-големият брат е в болницата при туко-що родилата си съпруга и там, някак си без да иска забравя да й донесе храна и забравя да каже една истината. И именно тази забрава е по-оглушителна от бомби.

Ретроспективните кадри с прекрасната Изабел Юпер като фотограф, който обикаля горещите точки по света, сякаш правят плах опит за някаква социална мимикрия. Но може би не е толкова лесно няколко кадъра на войната в Близкия Изток да направят филма ангажиран с проблемите на световния мир. От тази гледна точка единственият смисъл, който внесените документални кадри и фотографии носят, е в това, че войната отвън винаги е по-малко оглушителна от войната вътре. Изабел Юпер предава този смисъл почти без реплики, чрез няколко дълги кадъра, съсредоточени единствено в нейното лице. Има един особено въздействащ, в който тя се оглежда в огледало. Предполагам, че всеки може да си избере какво да види, но се заклевам, че там е всичко, което го има между живота и смъртта.

И така, Триер, вярно и дори консервативно си служи с кинематографския език, така че да предаде привидната хармония, която е счупена, заради една загуба. Оказва се, че загубата не е просто една, а носи в себе си много лица. Лентата проследява различните нюанси на траура, докато ретроспективно връща времето и постоянно задава въпроси. Ето защо, макар и нединамичен като сюжет, филмът е динамичен като състояния, които предава, което, трябва да се съгласим, е една трудна задача. Още по-трудно е след подобен сюжет, да останеш със смътното подозрение, че навярно всеки кадър си е струвал и има смисъл.