Каква ударна доза сатира може да понесе един читател, няма такива мерни единици и не са ни необходими всъщност. Пък и Михаил Вешим (Английският съсед) не е оставял българина да си стои на спокойствие, в приятна заблуда и унес. През смеха ни е показвал болните места и там, където само абсурдът може да помогне да преминем през духовната чернилка.

Главните герои на новия му роман са немският брак Хектор фон Кройценберг – породисто и особено скъпо куче, и езиковедът Духомир Пенев, който има нелеката задача да научи Хектор да говори български език. Как се е забъркал ученият в тази ситуация? След низ от грешни решения и странни компромиси.

Научете повече за тази оксиморонна ситуация, в която може би не е толкова трудно да попаднем и самите ние…

Да стартираме това интервю, шегувам се, разбира се, в духа на вашата книга за езиковеда Духомир Пенев (преподавател в Университета, притиснат от зловещ ипотечен кредит). Но каква всъщност е ролята на българския език днес?

Темата за чистотата на българския език ми е интересна, писал съм много пъти фейлетони в "Стършел" по различни езикови въпроси. Как се отнасяме към езика – това е мерилото за нашата интелигентност. Понякога се сблъсквам с ужасни примери за неграмотност – в редакцията дойде един младеж, написал фейлетон. Има две дипломи за завършено висше образование – по журналистика и по право. Като му погледнах текста, на всяка дума – по две правописни грешки. Викам му: "Ние с теб трябва да започнем от правописния речник…" А той: "Да, за съжаление, правописът ми е слабата страна…"

Не го попитах коя му е силната и как е взел тия две дипломи. И дипломата си от гимназията… Излишни въпроси.

Бързо разбра, че от него фейлетонист няма да стане и отиде да става съдия. Представяте ли си какъв съдия ще бъде? Утре заради негова правописна грешка в присъдата може да обесят човек. Нали знаете примера за сгрешената запетайка - пратили телеграма за един осъден на смърт: "Да се обеси не, да се помилва!". А телеграфистът сбъркал мястото на запетаята: "Да се обеси, не да се помилва!" И присъдата била изпълнена. Добре, че сега няма смъртно наказание, че при тоя правопис на съдиите…

В романа "Оксиморон" героят неслучайно е езиковед и неслучайно на няколко пъти му викат: абе, вие кога ще премахнете пълния член! На нашето общество сякаш всичко му е наред,само пълният член му пречи.  Мислех си за един езиков експеримент: да напиша романа без пълен член, за да видите каква какафония ще се получи. Но редакторката ме отказа – няма да ни разберат, казва, ще помислят, че сме просто неграмотни – нещо вече твърде срещано и сред писатели, и сред редактори, и сред издатели…

Отново виждаме от вас детайлен разрез на българското общество, защо беше важно да напишете такъв нечовешки роман за хора и животни с разменени роли?

Това е сатиричен роман, роман-гротеска. Нещата са докарани до абсурд – ситуациите се развиват по начин, невъзможен в живота, но пък иначе логичен в повествованието. Чувал съм от Станислав Стратиев, царят на българския абсурд, че абсурдът в писането не е самоцел – той трябва да е подготвен и да върви логично, за да му повярва и читателят. А не да звучи като измислено. Не знам при мен дали се е получило – дали нечовешкият роман звучи човешки? Дали я има истината за нашия живот, която съм се опитал да разкажа чрез деформирани образи и гротескни случки? Читателите трябва да кажат. 

Една друга ваша книга се нарича: "Обърни се със смях назад", смехът стига ли да преглътнем българската действителност? Или все пак си трябва и гняв, за да променим нещо?

Аз съм такъв човек – пред физиката на тъгата предпочитам химията на шегата. Въпрос и на характер – да посрещам неприятностите с усмивка. Понякога тъжна, но все пак усмивка. Опитвам се да разказвам за сериозните неща, шегувайки се. Дано понякога се получава. Когато бях млад, мислех, че с писане може да бъде променен светът около нас. Или хората. Днес съм наясно – не може. С писане нито можеш да промениш света, нито хората. Но не се отчайвам и продължавам опитите. Към писането се отнасям сериозно, но не гледам сериозно на себе си като писател. Дори предпочитам да бъда наричан фейлетонист… Сякаш повече ми подхожда – и на стила, и на характера. Така не се подценявам, даже се надценявам – да не забравяме, че Алеко също беше фейлетонист, а неговата книга е все още най-важната книга за българите.

Защо толкова години интелигентните хора, преподавателите, учените остават във вечно неизгодна позиция на губещи и унизени, какво е вашето обяснение?

Неотдавна чух един професор да казва, че когато след лекции в университета се върнел вкъщи, си поплаквал. Разплаквало го нивото на студентите.

На мен понякога ми идва да заплача и от нивото на професорите. Че кой ли вече в България не стана професор? По производство на професори сме на първо място в света – по около 400 бройки годишно. Което значи по професор и нещо на ден… Или нещо като професор.

Нормално ли е в страна като България да има 52 университета? А пък всички по-интелигентни младежи да отиват да учат в чужбина… Ето това сваля нивото – и на студентите, и на професорите. И на нацията.

Вижте и каква система измислиха: "парите следват…" Парите следват ученика – затова всеки завършва училище, учителите не смеят да му пишат двойки, за да не им се намали заплатата. После парите следват студента – професорите не късат, пак по финансови съображения. И се получава покупко-продажба на дипломи – понякога веднага, понякога разсрочено – за четири-пет години.

Затова не можеш да отделиш свестните студенти от посредствените, свестните преподаватели от чиновниците… Свестните са губещи и унизени, посредствените са доволни и щастливи.

В крайна сметка това книга за компромисите ли е или пък за нещо друго?

Да, романът "Оксиморон" е за компромисите, които ни превръщат от хора в нещо друго – в проект, в ГМО, в невъзможно съчетание – оксиморон. Такава е била основната идея на автора, както казваха едно време в училище. Но покрай основната идея, авторът е прокарал и други идеи – а дали се разбират от читателя, авторът още не може да прецени…