Тежката политическа криза между Китай и Съветския съюз от края на 50-те постепенно ескалира до степен, в която властите в двете комунистически суперсили са убедени, че противниците им ще ги нападнат.

В Китай параноята от ядрена война е толкова силна, че през 1969 г. местният лидер Мао Дзедун нарежда на селяните да започнат да копаят помещения и тунели под къщите си, където да се крият в случай на руска агресия.

Снимки: Sim Chi Yin

Тази наредба остава в сила в следващите повече от десет години, като работата под земята се разгръща с пълна сила. До края на 70-те години всички мъже и повечето момчета в големите градове успяват да изградят внушителна подземна инфраструктура, която може да приюти над 60% от населението на тези населени места. В много случаи материалите за тази масивна инициатива са взети от разрушени древни сгради с историческо значение.

Резултатът от труда на над 300 хиляди души в Пекин е изкопаването и изграждането на над 10 хиляди бомбоубежища и мрежа от тунели с обща дължина около 30 километра. По онова време се счита, че в случай на необходимост цялото население на столицата от 8 млн. души може да остане под земята в продължение на 4 месеца.

Тази правителствена кампания приключва със смъртта на Мао през 1976 г., а през 80-те години китайските власти вече се чудят какво да правят с цялата вече съществуваща подземна инфраструктура. В крайна сметка те решават да отдават помещенията на частни лица, които да я поддържат. Тези своеобразни хазяи пък превръщат бомбоубежищата в множество малки апартаменти, които дават под наем.

Това решение на пръв поглед изглежда повече от добро - тунелите и помещенията придобиват функционалност, изпълват с се хора и дейности, но не заемат място. Най-често подземните жители са студенти и работници от провинцията, които не могат да си позволят по-добра квартира. Благодарение на тях, селището под земята придобива истински вид с отварянето на кина, ресторанти, болници, училища и др.

Комунистическите власти толкова харесват случващото се, че дори насърчават още подобни инициативи. Според закон от 1996 г. всички нови сгради в Китай са задължени да имат подземни бункери и тунели, които обаче да са подходящи за настанителни и икономически цели в мирно време.

Всичко това обаче звучи добре, но в добрия стар соц-стил не е устойчиво. Подземната инфраструктура разполага с електричество и отходни канали, но вентилационната система не е добра, а поддръжката не е достатъчно организирана, за да се поддържа хигиенен минимум. Отделно, китайските власти изискват минимално лично пространство от 4 квадратни метра за всеки обитател, но това не се спазва от хазяите. Това пък води до пренаселване на подземния Пекин, в който години наред живеят над 1 млн. души.

Това продължава до 2015 г., когато властите започват да затварят бункерите и тунелите, заради мерки за безопасност. Проблемът е, че повечето от подземните обитатели са прекалено бедни и нямат къде другаде да отидат, поради което изнасянето им става много бавно. Въобще не помага и фактът, че в последните години животът в града поскъпва и към момента китайската столица е тринадесетият най-скъп град за живеене в света, според "Business Insider".

Въпреки това през 2017 г. от подземията са прогонени последните 400 нелегално пребиваващи хора. Към момента част от тунелите са отворени, но само като туристическа атракция.