Можете ли да си представите да излежите почти половин век присъда, половин век далеч от познатия ви свят… за престъпление, което не сте извършили?

На свобода след 40 години зад решетките, афроамериканецът Отис Джонсън се опитва да маневрира по натоварените нюйоркски улици. Стъпва на Таймс Скуеър, в джоба си има само документи и 40 долара, дадени му на излизане от затвора. Младеж в тялото на старец, той е застинал в света отпреди няколко десетилетия. Рзглежда с почуда хората около себе си – всички бързат, с безизразни лица и със слушалки в ушите, досущ като агенти от тайните служби. Времената определено са се променили от последния път, когато е обикалял по тези места.

В началото на седемдесетте почти 30-годишният Отис е арестуван и обвинен в предумишлен опит за убийство на полицейски служител – присъда, която му отнема свободата за следващите четири десетилетия. Осъден е по бързата процедура, тъй като е носел дрехи, подобни на тези на действителния извършител. За съжаление този случай не е единичен и олицетворява една тенденция в съдебната система на САЩ от края на миналия век да се правят арести на основата на сбъркана самоличност, расизъм и небрежност. И днес, вече като свободен гражданин, Отис забелязва, че въпреки всестранния напредък в обществото, няма никаква промяна в несправедливостта към цветнокожи от страна на полицията и съдебната система.

За 40 години зад решетките Отис става свидетел как системата на затвора се променя отвътре. Съществувалите програми, предназначени да подготвят затворниците за завръщане в обществото преди тяхното освобождаване, престават да съществуват безвъзвратно. И макар вече няколко години да е свободен човек, да започне да функционира като част от обществото се е оказало истинско предизвикателство за афроамериканеца. Сякаш е бил захвърлен от един своеобразен свят в дивото с малко пари, никакъв подслон и без гаранция дали семейството му изобщо го помни. Цените на всичко са се увеличили, храната е по-разнообразна и в изобилие, а за да се оправя с буквално всичко около себе си, се налага да се научи да използва техника. Историята на Отис е с щастлив край, но не всички освободени затворници получават този шанс. Те, най-често поради безизходицата и липсата на алтернатива, вероятно ще се върнат зад решетките.

През последните 15 години най-сериозният проблем за американската затворна система са застаряващите затворници. Броят на арестуваните над 55 години се е увеличил с 250% от 1999-та насам. Хора на възрастта на Отис биват захвърлени на произвола на съдбата след десетилетия изолация и следователно неминуемо се сблъскват с препятствия, надхвърлящи тези, с които по-младите бивши затворници трябва да се справят. Нуждите на по-възрастните са много по-различни: проблемите с физическото и психическото здраве са на преден план, нужни са стратегии за справяне с новата, драстично променена реалност.

Последствията от рязката смяна на обстановката и житейските обствоятелства след дългогодишно лишаване от свобода започват да играят своята роля под формата на ред трудности. Понякога става въпрос за проблеми на съвсем ежедневно ниво като работа с новите технологии, откриване на банкова сметка и правене на елементарни избори. Все неща, които ние приемаме за естествени и присъщи на модерния човек, но които не съществуват в спрялото време на света зад решетките. Хората в положението на Отис сякаш са извадени от едно безвремие и са поставени в нов кръговрат, в който никой не им казва какво как се прави. Точно обратното на това, с което са свикнали в затвора, където всички решения са взимани от други. Когато някой е бил част от тази система през по-голямата (или поне голяма) част от живота си, как се очаква от него за един миг да започне да функционира като член на обществото, чиито нови правила не познава, и да прави избори за себе си, колкото и елементарни да са те?

Точно затова е важно създаването на програми, които да подпомогнат приобщаването на бивши затворници в обществото, като им осигурят образование, подготовка за работа и условия за намиране на дом. Такава реформа, единственият начин за справяне с порчния кръг на рецидивизъм, в който се намират повечето новоосвободени, се превръща в основна фокусна точка за Белия дом през последната година на власт на Барак Обама.

С излизането си от затвора много хора получават така желаната от тях свобода… на думи. Дотук с щастливия филмов край. Това, което се случва в реалността, започва след последния надпис. Истинският живот, който идва със статута "свободен гражданин", не е нещо, за което човек мисли, докато се стреми с цялата си същност към една-единствена заветна цел – получаването на свобода. И именно това се оказва грешката, която слага началото на един порочен кръг, в който е най-лесно човек да използва новопридобитите си права, за да направи същите грешки, които са го лишили от тях. Без дори да получи шанс за друга развръзка... Тогава свободата се оказва повече завладяваща емоция, отколкото истинска независимост.

А каква е развръзката за Отис? Въпреки трудностите, с които се среща, той остава позитивен и желае да помогне на уязвимите хора в това, което вече е и неговото общество. Създава своя огранизация, чиято цел е да подслони хора в нужда. Освен това е доброволец в програма, подпомагаща реинтеграцията на бивши затворници, където учи хората как да се справят с интернет и други джаджи на 21-ви век. Редовно посещава местната джамия, практикува тай-чи и медитира. Казва, че това му е помогнало да се справи с психологическия товар на 40-годишната присъда. А духовната му сила му е причината да запази положителна нагласа към света и да вярва, че за всичко случило се има причина. Наскоро дори успява да намери част от семейството си. Въобще, опитва се да се справя със света по най-добрия възможен начин. Понякога пък просто обикаля улиците на Ню Йорк и наблюдава хората около себе си. Може би когато гледа лицата им, осъзнава, че те имат това, което му е било отнето – време, но нерядко го пропиляват. Но за него, въпреки че е изгубил всичко, и то без вина, няма съжаления, няма я и мисълта, че е "твърде късно". Той просто се опитва да сграбчи всеки миг от живота, който му остава, с надеждата, че ще успее да компенсира за изгубените години, поне дотолкова, че да забрави, макар и за един кратък миг, за всичкото време, което му е било отнето.