Дълго време критици и художници обсъждат феномена на Ренесанса, когато процъфтяват всички изкуства, сред които, разбира се, и живописта.

Дейвид Хокни е британски художник и фотограф, който през 1963 г. емигрира в САЩ. Той се счита за един от най-влиятелните художници на 20. век. През 1968 г. той започва да работи с фотореалистичен стил на изобразяване, а през 1982 г. променя тази тенденция и за създаването на работите си използва полароиди.

Впоследствие Хокни създава много картини и фотографии, в някои случаи широкоформатни полароидни снимки и фотоколажи. През април 2008 г. Дейвид Хокни представя в галерия "Тейт" в Лондон най-голямата си картина "Tall Trees Near Worth", с размер на платно 4,6 на 12 метра. Картината за първи път е изложена през 2007 г. в Кралската академия на изкуствата. През ноември 2018 г. Дейвид Хокни стана най-скъпият жив художник. Картината му, озаглавена "Басейн с две фигури", е продадена на търг на следвоенното и съвременно изкуство в Ню Йорк за рекордна сума от 90 милиона и 300 хиляди долара.

Едновременно с това, неговото име става известно и във връзка със специфична теория, към която впоследствие се присъединява британският физик Чалз М. Фалко. И двамата твърдят, че напредъкът в реализма на изображението, постигнат в западноевропейската живопис от началото на Ренесанса (например в ранната холандска живопис), не е свързан с развитието на техники за рисуване и уменията на художниците. Точността, демонстрирана от произведенията на старите майстори, не може да бъде получена с просто око, без да се използват никакви спомагателни средства. Според авторите на хипотезата, художниците са използвали оптични инструменти в процеса на работа, като пинхол камера, луцида камера и сферични огледала. Хокни разработва хипотезата си въз основа на анализа на редица произведения на стари майстори, проучването на трактатите по оптика, работата на изкуствоведите и собствения си опит. Хокни и Фалко подготвят поредица от публикации, доказващи използването на оптични носители от стари майстори и историческата правдоподобност на подобни методи. Хипотезата е приета критично както от изкуствоведите, така и от изследователите на тази теза в областта на точните науки.

Началото на тази теория датира от 1999 г., когато Хокни решава да посети изложба на Жан Огюст Доминик Енгър. Хокни е поразен от реалистичния, дори хиперреалистичен начин на изобразяване, което спонтанно го кара да си спомни за Анди Уорхол, който е известен с това, че пресъздава различни проекции на фотографии върху платно. Това навежда Хокни на мисълта, че за да създаде толкова реалистично изображение, вероятно Енгър също е използвал някакво оптично устройство. Според Хокни това е била луцидна камера, патентована от английския оптик Wollaston. Camera lucida или луцидна камера е оптично устройство, състоящо се от прикачена призма, която позволява на наблюдателя да вижда образа пред него върху повърхността, на която скицира, и се използва в качеството си на алтернатива на камера обскура.

Хокни започва да изучава работата на изкуствоведите и литературата по проблемите на оптиката. В ателието си той събира репродукции на произведения на западноевропейското изобразително изкуство от 12-19. век, като двайсетметровата стена, върху която са поставени, се е наричала The Great Wall.

В картините на майсторите от началото на 15. век Хокни открива примери за истински реализъм в представянето на околния свят, изключителна точност в най-малките детайли, което, според него се дължи на специалното оптично увеличение, което на практика използват майсторите на Ренесанса.

За да докаже своята теория, Хокни организира няколко уъркшопа в Ню Йорк, където на практика показва как работи техниката, която той разкрива.

Учените смятат, че Леонардо да Винчи, разбира се, е бил първият, използвал камера обскура за рисуване, защото именно той я е описал подробно в своя Трактат за живописта. 150 години по-късно това устройство е направено преносимо и оборудвано с обектив - огледало, монтирано в него под ъгъл, проектира изображението върху матова хоризонтална плоча, което позволява изображението да се пренесе върху хартия. Известно е, че именно тази камера Ян Вермеер използва в работата си.

За да потвърди предположението си, Дейвид Хокни ангажира физика Чарлз Фалко в работата си, преминава към практически експерименти и се опитва да използва същите оптични устройства, за да възпроизведе фрагмент от портрета на Ян Ван Ейк "Портрет на двойката Арнолфини". Вземайки само един полилей за работа, художникът намира своя аналог и се опитва да рисува, използвайки същите технически устройства, които художниците имаха през 1434 г., именно по това време картината е създадена. Той успява, само използвайки огледалото като обектив.

Тази теория все още има противници, но днес може да се счита за практически доказано, че революционният скок в живописта, който днес е свързан с Ренесанса, всъщност се е случил до голяма степен благодарение на най-новите оптични устройства, които са били използвани от художниците, рисувайте обекти в перспектива. Между другото следващата стъпка в развитието на изкуството се счита за изобретяването на фотографията. След като желанието на човек да улови реалността в най-точно и малки детайли, изкуството е освободено да се движи, като че ли именно в обратната посока.