Съвременните артисти трудно будят всеобщото възхищение на различните публики, първо защото доста си приличат и човек лесно може да ги обърка един с друг, второ защото рядко имат нещо общо с музиката и текстовете, които изпълняват, и трето – адски са фалшиви в буквален и преносен смисъл.

Съществуват индустрия и продукти, но има много малко изкуство.

Затова когато Ейми Уайнхаус още с появата си (първият й албум "Frank") изтласка изпетите клишета встрани, мнозина от нас бяха убедени, че това момиче е способно да победи системата. Но определено не се замислихме на каква цена…

Редица режисьори и филмови компании искаха да направят филм за живота на Ейми, дотук документалните са два, следва и един художествен.

"Ейми“ е създаден през 2015 от талантливия британец Асиф Кападия. Сега българската публика гледа продукцията, благодарение на СФФ.

Какво мога да ви кажа за този документален филм? На първо място, че той си е направо художествен като замисъл и изпълнение. Режисьорското решение да работи с множество архивни кадри от най-ранна детска възраст на Ейми е просто гениално. Първият й продуцент е следял почти всяка тяхна крачка с домашна камера из лондонските клубове. Виждаме едно момиче, което адски много се вълнува да излезе на сцена и да пее така обичания джаз, но с неин автентичен прочит. Другата посока е да чуваме отново гласа й, както и на близките й от радио записи и интервюта, което прави също така филмовия разказ пълнокръвен.

Никога не съм се съмнявала, че Ейми е напълно истинска, но винаги съм се чудила откъде идва болката й, къде и кога се е счупила за този свят. Това се ситуира, разбира се, още в детството. Когато майка й остава безгласна буква, а баща й се проявява като тотален егоист, който се лашка между семейството си и любовницата. Като негова дъщеря, Ейми ще остане с травмата, че не е достатъчно обичана. Което рефлектира впоследствие и във връзките й с мъжете, където търси отчаяно да даде и да получи любов. Винаги с усещането, че ще бъде изоставена.

Филмът проследява пътя на 16-годишното откритие на 18-годишния продуцент Ник Шимански, който вярва безкрайно в таланта на Ейми. Едно момиче с толкова ярък поглед, жестове, излъчване, стил, което още с първите си интервюта шашва журналистите с непринуденото си поведение. И то в свят, в който продуцентите и имидж мейкърите  диктуват всичко, от облеклото до всяка реакция на изпълнителите. А тя остава докрая с неистовото желание да прави собствена музика по нейни текстове. 

Преломен момент е, когато в живота й се намесва чудовищно инфантилният Блейк Филдър-Сивил, който научава Ейми да се друса с кокаин, хероин и всякакви други боклуци. Хватката на Блейк е безкомпромисна, Ейми – зависима и влюбена до безкрай, е пластилин в ръцете му.

После слизаме надолу във всички останали периоди до фаталния 23 юли през 2011, когато откриват тялото на Ейми в апартамента й в Камдън Таун. Важно е да се отбележи, че вторият й и последен албум "Back to Black" е направен в напълно трезво състояние и съзнание, когато музиката и текстовете буквално се раждат за часове...

Това, което трябва да запомните не само от този филм, а от Ейми Уайнхаус въобще, е:

"Аз съм просто едно момиче, което иска да пее… Оставете ме да правя музика!“

Никой не те остави, Ейми…Когато беше в чернилката на депресията, трябваше да замълчим с теб, когато беше горе, не трябваше да те одумваме за всяко едно твое решение. Нито публиката, нито най-близките, особено бащата Мич, който се възползва максимално от славата на дъщеря си, не оставиха Ейми просто да създава гениалната си музика.

Тони Бенет, един от нейните кумири, накрая заключи нещо много ценно за живота. Просто трябва да му се доверим, да не бързаме и той сам ще ни научи, това търпение може да ни отведе отвъд бесовете ни. Може би зависимостите отнемат именно търпението и спокойствието просто да живеем. Дори в най-големия си успех, с цял куп Грамита, тя казва на приятелка след церемонията: "Толкова е скучно без наркотици..."

Това, че имахме честта и удоволствието да бъдем съвременници на такъв неповторим талант, ще го осъзнаваме още във времето, а на Ейми е отредена вечността…