Това не е обикновен роман. Това не е книга за читатели, които очакват сюжетност. Всъщност този роман на Храбал е една съвсем проста история, в нея не "става“ почти нищо, но преживяванията на героя трогват до задушаване. Това е тъжно повествование за особняк, който трийсет и пет години пресова книги. С хидравлична преса. В малко мазе. А върху главата му от прозорче се изсипват всякакви книжни боклуци като опаковки, вестници, списания и книги. И така всеки ден... Понякога му попадат удивителни книги и сърце не му дава да ги унищожи, така че той ги носи в дома си. Книгите там са навсякъде, дори над клозетната чиния. Всеки ден, трийсет и пет години – едно и също – общуване с книги в компанията на мишки. Безпросветна самота. И в тази самота мъждука мечтата на Гантя като се пенсионира, да купи тази стара преса и да я занесе в градината на вуйчо си и там да дава на желаещи да се учат как се пресова хартия.  Гантя е напълно доволен от себе си и смята, че всичко, което върши е особено важно. Нещо като естетика на разрушението. Но скоро  разбира, че на гарата са сложили голяма автоматична преса с конвейр и той отива да я види. На нея работят млади хора в хубави нови работни комбенезони, които не разглеждат книгите като него, а просто работят. Те не пият бира като него, а мляко. Техническият прогрес забива нож в сърцето на Гантя. И изведнъж животът му се оказва обезсмислен.

Това е история за любовта към книгите. Героят е образован. Чете Гьоте и Шилер, Сенека и Ницше, Кант, Новалис, Юри Тинянов.Четейки, се пренася в друг свят. Като всички нас. Но Гантя вече се съмнява, че познава света, другите хора, самия себе си. Той се опитва да разбере за какво живее. Не може да се примири с действащия политически строй, чужди са му новите технологии, нещастен е в любовта. О, колко много хора са като него – неразбрани, нелюбими, ненужни на света...

И на читателя му се иска да закрещи на героя, за да се опомни, да се усмихне, но разбира, че вече е късно...

Благодарна съм на автора за абсолютно песимистичния финал. Защото в живота така и става – ако трябва да се случи нещо гадно, то непременно ще се случи.

Този път ще минем без "светлината в края на тунела“...