Вчера на 77-годишна възраст в Рим почина италианският режисьор Бернандо Бертолучи. Това, което тепърва предстои да се напише за него след смъртта му, едва ли ще се различава по своя патос от казаното досега за изкуството, което правеше, защото той създаде безсмъртните "Конформистът", "Последно танго в Париж", "Последният император", "Открадната красота", "Мечтатели" и още много, много други шедьоври. 

Бертолучи е роден на 16 март 1941 г. в Парма, Италия. Неговият баща - Атило Бертолучи, е кинокритик и професор по история на изкуствата и затова той още от малък се запознава с това, което в последствие ще превърне в свое призвание. Първите си любителски филми той заснема на 16-годишна възраст, а когато започва да учи в Римския университет, се запознава с Пазолини и много скоро започва да му асистира на снимачната площадка. Неговата наистина голяма слава идва с излизането на "Конформистът" през 1970 г. и "Последно танго в Париж" през 1972 г. Бертолучи започва да снима с усложнено повествование и още тогава заявява свой различен стил, който зедно с "Апокалипсис сега" и "Кръстникът" на Копола, изгражда жанрово киното на 70-те години и го тласка силно към психологизма в кинематографията. 

Но тъй като става въпрос за Бертолучи, неговата представа за кино (което, както сам той казва, трябва спонтанно да отваря вратата на реалността) е дори отвъд добрата кинематография и той смело дава път на сцени, които до този момент са познати не само в Европа, но и генерално в света. "Последно танго в Париж" е определян като еротична драма, което аз бих казала, че е нещо повече от глупава дефиниция. Създаден като колаж от множество експлицитни сцени, филмът до голяма степен е вдъхновен от фантазиите на Бетолучи, които той казва, че свързва много с картините на Франсис Бейкън. Това би трябвало дори като единствено основание да е достатъчно, за да ни изкара от жанра на еротичната драма, който е само обвивката на това, което и Европа и САЩ отказват да гледат право в очите няколко години, защото след излизането си филмът е забранен за няколко години и на двата континента. Една от най-обсъжданите в публичното пространсто е сцената с маслото, в която Марлон Брандо в ролята си на Пол го използва като лубрикант. Пред 2013 г. пред Гардиън Бертолучи признава, че Мария Шнайдер (Жана) не е била предупредена за тази сцена, за да може да се заснеме нейната първична, спонтанна реакция. В последствие тази сцена започва да се интерпретира като заснемане на изнасилване, което прави славата на Бертолучи още по-парадоксална и дава повод за множество спекулации за скандали, в които той е бил въвлечен. Малко преди това и Мария Шнайдер казва, че в тази сцена се е почувствала изнасилена и че след заснемането й повече никога не е вкусила масло. От друга страна - повечето от репликите на Марлон Брандо в ролята му на Пол са импровизации. След снимките той също заявява, че повече никога няма да се снима в подобен филм и повече от петнадесет години отказва да общува с Бетролучи. 

Бертолучи многократно обявява себе си за безусловно ляв, за марксист, не по начина, по който са по това време Годар или Пазолини, но категорично заявява, че събитията от 1968 г. формират неговите политически убеждения. В "Мечтатели" (2003 г.) той пресъздава именно този Париж, който се оказва сърцето на първите следвоенни социални протести, сексуалната революция и, разбира се, екзистенциалната драма, съпътстваща времето.

Бертолучи е едно от чувствителните деца на своето време. Освен страстта по марксизма, екзистенциализма и социалния протест, той не подминава и увлечението на западния свят по културата на изтока. През 1987 г. заснема "Последният император", който се основава на биографията на последния император на Китай - Пу И. Така Бетолучи, макар и европейско дете, успява да проследи войната, революцията, маоисткия терор. Това е и първият западен филм, който комунистически Китай позволява да бъде заснет на негова територия. По-късно това става и най-популярният шедьовър на Бертолучи, защото бива номиниран и награден с девет награди Оскар, Сезар, Феликс, Грами, Златен глобус и какво ли още не.

В едно от последните си интервюта Бертолучи споменава, че като малко момче много иска да прилича на баща си и затова започва да пише поезия. Негови любими поети са Елиът, Дилън Томас, Емили Дикинсън. За Брандо казва, че това е шанс веднъж в живота да бъдеш пред някой толкова пленителен човек и да имаш възможността малко да отвориш сърцето му. След петнадесет години Марлон Брандо се обажда на Бертолучи, за да го попита, смеейки се, дали мисли, че във филма е бил отразен истинският му живот.

Когато питат Бертолучи как от поезията е преминал към киното, той отговаря следното:

Както вече съм казвал по много поводи, аз не виждам никаква разлика между киното и поезията. Това, което имам предвид, е че от идеята до поезията няма никаква медиация, както е и при един филм. Ако идеята не е сама по себе си поетична, няма никакъв шанс нещо да се получи. Аз следвам един и същи процес при създаването на моята поезия и на филмите ми. Връзката между поезията и киното е безкрайна. Аз вярва, за да обобщя това генерално, че поезията и киното имат едни и същи смисъл и ценност. Някои критици, на които се доверявам, са открили един лирицизъм във филмите ми, който, вярвам, съществува и в поезията ми - споделям едно и също нещо и с филмите, и с поезията. Но това не ми се струва много важно.

Танцувай завинаги по правилата на поезията, вечен Бертолучи.