Днес Алфред Хичкок щеше да навърши 117 години - този майстор на трилъра, който прекрасно знае как да задържи душата вцепенена от страх за повече четиридесет минути. Както често се случва обаче това познание е преди всичко опитно, така че самият Хичкок преди да стане много добър в киното, е бил много добър във фобиите от какво ли не.

Това, разбира се, също не е факт без своите основания - Хичкок е роден в религиозно семейство, в което порядките се спазвали с фанатична строгост. Неговият баща бил изключително суров и садистичен. Една от историите, които Хичкок си спомня, е как след някакво детско провинение, баща му го изпраща в полицейския участък със запечатан плик. Когато дежурният полицай го отворил, вътре била написана молба малкият Алфред да бъде затворен за една нощ в някоя от килиите на участъка, за да види как се наказват тези, които нарушават правилата. За съжаление, вместо да изпроводи малкото момче до дома и да потърси отговорност от садистичния баща, полицаят удовлетворил молбата, написана в писмото и Алфред прекарал десет минути затворен в килия все едно е извършил престъпление. От този момент нататък той споделя, че изпитва много силен страх от органите на реда. Всъщност не страх, а ужас, каквото е точно чувството, което задвижва часовниковия механизъм на сюжетите на неговите собствени филми.

Хичкок бил затворено дете с трудности в общуването. Освен това обаче, той бил изпратен в йезуитския колеж Свети Игнатий, където децата били наказвани с доста тежки наказания дори за незначителни провинения. За да е още по-ужасна тази картина, децата били принуждавани сами да определят кога ще изтърпят наказанието си и поради незрялата си възраст те винаги отлагали до последно. Така седмицата се превръщала в мъчително очакване на нещо неизвестно колко ужасно и точно тази опитност дала на Хичкок мъдростта, че най-страшен е самият страх, а не настъпването на събитието, което ужасява, което всъщност освобождава напрежението. Така, впоследствие той построява трилърите си на основата на детските мъчителни преживявания, които изправят едно ужасено дете пред агресията с неясно лице и неизвестна причина.

Все пак, както по правило се случва в един такъв сценарий, самият Хичкок, понесъл върху себе си садизма от детското възпитание, по-късно започва да го проявява активно спрямо своите близки и познати. Поне не може да му се отрече цветистата фантазия в това отношение, която просто прекрачвала границата на това, което наричаме черен хумор. Така например на семейство, което се нанесло в много малка квартира, той подарил огромни мебели, които не се побирали в стаите, на една актриса, която живеела в апартамент с централно отопление изпратил два тона въглища, а на друга, която имала алергия от риба - около 100 опушени сельодки.

Хичкок обичал да провокира и дори да тормози своите гости, като им приготвя неприятни изненади. По неговите собствени думи, колкото по-превзети и високопоставени били неговите посетители, толкова повече се забавлявал от шантажа, който устройвал.

По същия начин Хичкок имал навика да тормози и актьорите, с които работи. В един от филмите, които снима, според сценария актьорите следва да прекарат дълго време заедно, заключени с белезници. И защо това време да не продължи цял ден, помислил си садомазохистът Алфред и се престорил, че изгубил ключа за белезниците.

Хичкок поставя в киното началото на психологическия трилър. Той започва да изгражда филмите си като преживян ужас, в който очите на зрителя са едно с камерата, преживяването е мъчително, ужасът винаги е разтегнат по време на цялата лента и точно както с детските наказания в йезуитския колеж - най-страшното е оставено за накрая. И така, тази кариера на страха продължава половин век, и оставя следа в съвременното кино, която винаги да напомня, че голямото изкуство се ражда в детската душа.