Урната като изкуство

Белослава Димитрова

Отдавна не съм се впечатлявала така силно от продуктов дизайн. Да, не става дума за лампи, столове или пък свещници, а за урни. Изборът за последен физически дом на мнозина от нас. Нещо, което може да бъде на конвейер, но може и да бъде изкуство. Последното се случва, защото е дело на художника Александър Юзев.

Проектът "PulvisArtUrns" е на година и половина, като в началото са правили само технологичните разработки и много проби с колегата му Михаил Михайлов. Процесът по създаването на една урна и цветоотделянето й са много трудоемки и сложни. А вдъхновението и идеята са съвсем отделни величини.

Сами ще видите какво изящество е постигнато, но най-важното е, че тези урни ни карат да се замислим и да повярваме малко по-силно, че отвъд следва ярка светлина и безкрайност за нашите души.

Погребалните ритуали са едни от най-непроменимите събития в нашия живот от хилядолетия насам. В дадени култури и общества начинът, по който се погребват мъртвите, е останал един и същ. Консервативно е отношението ни, като често се прелива в баналност сред огромните дози лична тъга, но понякога, когато художник е мислил за смъртта, тя може да се превърне в изкуство.

Защо се обърна към тази идея да създаваш урни – произведения на изкуството?

Аз съм художник и се занимавам с така нареченото концептуално изкуство, но в България е изключително трудно да се издържа човек от него. Аз бях решен, че ще намеря начин да се издържам само от изкуство, макар и под друга форма.

Това беше един такъв избор, на мен и моя колега – Михаил Михайлов, с когото реално започнахме да правим нещата заедно, защото той е изключително инженерно насочен и също така има сериозни познания в керамиката. Двамата успяхме да стигнем до идеята, че в едно индустриално производство, може да се прави изкуство. Целта ни всъщност беше да превърнем смъртта в изкуство, като отстраним тази баналност, с която тя е заредена. Всъщност е красиво човек да се превърне в изкуство, защото то е вечно и носи смисъл.

В изкуството има много смърт и обратното – в смъртта има много изкуство, как си обясняваш тези неразделни връзки?

Смъртта като цяло е изконна тема в изкуството, тя е също толкова странна и необяснима като живота и е вечна като самото изкуство. Според мен изкуството е възникнало заради смъртта… Защото знанието, че ще умрем, ни е карало да се опитваме да правим вечни неща. Ние сме единствените на тази земя, които знаем, че ще умрем, животните не правят изкуство в този смисъл. С това знание, че ще умрем, ние творим много неща през живота си. Дори в ранната история на изкуството, ако вземем изкуството в Египет – пирамидите, те се създадени именно заради това.

Смъртта винаги е била някакъв преход и някакво преобразяване и самите религии са създадени заради смъртта, а изкуството по някакъв начин ги възвеличава, затова е тази неразривна връзка.

Посланията, визията, изработката на твоите урни – толкова много красота, но как подхождаш към всяка една нова идея, какво мислиш, какво те води?

Най-важното нещо във всеки един обект и във всяка една скулптура-урна е да има концепция и идея, по някакъв начин да носи общочовешкото, но и да бъде едновременно с това красива. Ще ти дам пример с урната – Христос, тя сама по себе си е идея, да си в тялото Божие. Също така има една урна с преход, на който се поставя свещ. По този начин искам да изобразя едно преминаване, една трансформация…

Когато Гьоте е умирал, казал – Светлина, повече светлина.

Едно търсене на светлината, смъртта не е задължително да бъде тъмнина, както си я представяме ние, тя може би всъщност е чиста светлина.

Много е важно да си представиш дали ти самият би бил в този обект, дали би сложил свои близки, майка си, баща си, себе си… Ако се асоциираш с този обект, поне за мен е така, тогава почвам да правя урната и да я скулптирам.

Все пак преките ти клиенти са близките, но важно ли е за теб да знаеш за кого е предназначена тази урна, тази информация носи ли ти нещо?

Не, не е важно за мен, защото аз правя изкуство, заради самото изкуство. Когато вече някой иска нещо конкретно, е възможно това да граничи с кич. Преди да бъдеш адвокат, дизайнер, зъболекар, ти преди всичко си човек и първо трябва да ни вълнуват принципни неща, за душата, чувствата, какво изпитваме ние хората като цяло.

Аз съм бил на такива гигантски изложения, свързани с погребалния бизнес. Например има едно в Италия, то е огромно, не можеш да си представиш за какви мащаби става дума – целият възможен асортимент. Виждал съм по тези изложения урна във формата на китара, на ботуш, това отива към кич и няма никаква художествена стойност. То самият вкус, свързан с погребенията, често пъти граничи с кич.

Затова не бих отишъл в нещо конкретно, човекът е бил музикант и да го сложа в цигулка. Може, но не е това целта ни, искам посланията да са по-принципни, по-дълбоки…

Случва ли се някой предварително да си поръча урна?

Това в Западния свят е широко разпространено, възрастните хора, например в Германия, като навършат 30 години си купуват място, защото са много скъпи - едно средно излиза около 10 000 евро и също така си купуват и урни. Цялата култура по света е по-широко застъпена в тази посока, тук темата е табу, но те гледат много по-практично на нещата. Аз например бях на едно изложение в Белгия и видях една много възрастна баба в инвалидна количка, обикаляше с близките си и си избираше от асортимента.

Но ние приемаме смъртта по друг начин, такива са ни стереотипите на мислене.

Тепърва ще се пробваме на българския пазар, най-много клиенти имаме от Америка, там е най-освободено в това отношение. В Западна Европа има повече рестрикции, има определени правила. На Стария континент винаги е било по-трудно, по-консервативно.

Твоите урни са толкова различни, колкото може би сме различни и ние хората, но чрез кои смяташ, че най-точно си описал човешката душа?

Ние хората изпитваме едни и същи чувства, всеки е всеки… Храним едни и същи въжделения, да живеем добре, да изпитваме любов, да сме здрави, да имаме хубав, дълъг живот и всъщност всяка една от тези урни иска да изрази тези съвсем простички човешки принципи и идеи. Но това, което най се доближава до човешката душа, според мен е така наречената урна – "Преход", със свещта. Това е и най-поръчваният модел, хората го асоциират с преминаване, прераждане, със светлината в душата, това според мен представлява най-добре човешката душа.

Няма как да не те попитам за живота отвъд смъртта, вярваш ли в него и как си го представяш?

Смъртта винаги ме е вълнувала така или иначе, абсолютно винаги, още от малък. Не ме плаши по някакъв начин, привлича ме, колкото и да е странно, защото смятам, че животът има смисъл отвъд смисъла, който ние разбираме. Вярвам, че целият ни живот е определян от петте сетива, с които разполагаме – на тяхна база ние имаме този свят. В момента, в който условно умрем, ние всъщност сме отвъд себе си, тогава вече сме в един свят на светлината. Отвъд всички ограничения, които ни определят, там е истинският друг свят – другата форма.

Всъщност ти не знаеш какво е отвъд тези сетива, защото рибата гледа на света така, както може, и това е реалността за нея, за теб е това тук, а може да не е това, което си представяш. Всичко може да е просто функция на твоите представи, от тази гледна точка смъртта е интересна.

Свят на безкрайността, това е заложено и в Кабала, и в квантовата физика, нещата са много по-различни от тази злободневност, която ни заобикаля, и в която сме свикнали да живеем.

Каква за теб е художествената сцена в България – скучна, консервативна, затворена или пък напротив – нова, чиста, без задръжки?

Не съм излагал от пет години, защото съм разочарован от нашата сцена. Винаги сам съм си организирал проектите, никога не съм бил в клики. Трудно успяха да разберат някои мои неща, пък и това решение да бъда сам също не изигра много добра услуга, но предпочитам да съм индивидуалист, отколкото паркетен лъв, както са много от авторите.

В българското съвременно изкуство, ако кажем условно, че е почнало от 89-та година, това е било първо от хора, които са могли да пътуват, това са били посткомунистически художници, които са се имали с този тип режим, и в даден момент – през 90-те години започнаха да се появяват някакви концептуални неща. Това повечето пъти се оказва обаче пълен копи-пейст от някакви западни автори от 70-те - 80-те години и е адски смешно - защото сега разполагаме с цялата информация и ти виждаш, че нещата са правени хиляда пъти преди това.

Българското съвременно изкуство няма облик. А за сцената смятам, че е провинциално-феодална…

Да речем, румънските автори вече имат свое собствено лице и се разпознават от света. Съответно продават и на добри цени. А сега колкото и да е освободено нашето изкуство, то просто няма характер.

Ти си художник, който се занимава със съвременно изкуство, с пулсацията на деня, там какво те води?

Винаги съм се стремял да е социално, политическо, но не напълно в някаква конкретика, защото тогава ще изобразяваме само настоящето и ще бъдем много плоски, като някаква медия. А нещата трябва да бъдат погледнати на някакво друго ниво, да бъде директно, но и многопластово.

Имах един проект в Пловдив за Прехода в България – казваше се "Сгрешена репродукция". Най-общо казано, на един плексиглас се прожектира кръвоносната система на една вагина. За поколенията, които са си заминали завинаги.

На друг проект, който отново бе на плексиглас, бях заснел анален секс от порно филм, но така беше кадриран, че се виждаше само едно помпане. Напомнях за дупедавската политика в България. Като се прожектира в тази топка, дупетата се мултиплицират и на откриването една баба разпозна цялото нещо, но ми каза: "Браво, моето момче, аз виждам какво си направил, но много добре си го измислил."

И така се опитвам да правя нещата, хем да са шокиращи, хем да е задълбочено под една друга форма.

Проектът, който ти предстои?

Предстоящият проект, който ще направя, беше отказан от СБХ, исках да наема галерия Райко Алексиев, но комисията беше притеснена от моята идея.

Тя е свързана с фалшивата интерпретация на религиите, има няколко послания, които са направени на арабика, на две керамики, на едната пише: "Хищниците не заслужават внимание.", на другата: "Никога няма да достигнем звездите." Като види човек арабика, си мисли, че това е някакво фундаментално послание или съм взел цитат от Корана. Не, това е послание на арабски, както може да бъде на китайски или английски.

Направих 13 глави на Богородица, които променям като цвят – тя в началото е бяла, после става черна с една червена линия по средата, в момента скулптирам една огромна работа – Златните порти – смятам да нарека проекта "Вратите на Рая са затворени…"

Изкуството, което пази паметта, може да рaзгледате на Pulvis Art Urns.