Снимки: Getty Images

Да бъдеш човек

Нацисткият режим е бил безпощаден – особено към евреите. Не малко книги и филми са екранизирали зловещите истории, които се разказват от малцината оцелели свидетели. Но има и такива за храброст, която освен на мъжете, е присъща и на жените. Нека разгледаме историите на няколко смели жени, които избрали да се борят не само за своя живот, но и за този на другите.

Стефания Вилчинска

Всички са чували за полския педагог, педиатър и писател Януш Корчак, който повече от 30 години бил придружаван от Стефания Вилчинска – позната сред възпитаниците им като "пани Стефа". Сред многобройните разкази за трагичния епизод, в който Корчак отказва личното си спасение в името на децата, за да не ги оставя сами по пътя към газовите камери, Стефания е тази, която успокоява възпитаниците в последните им часове. Обединени около любовта си към децата, тя оказва огромно влияне върху живота на Корчак и създаването на Дома за сираци.

Двамата се срещат през 1909 година във Варшава, като преди това 23-годишната Стефания вече е успяла да си спечели репутация на  талантлив педагог и работи в приют - там Корчак е поканен да гледа пиеса, поставена от децата.   

В резултат на общата им идея през 1912-та във Варшава отваря врати първият по рода си детски дом за еврейски сирачета, където личността на детето се поставя на първо място. Директор става Януш Корчак, а главна възпитателка – Стефания Вилчинска. Там те внедряват система за самоуправление с конституция и съд, пред които били равни както деца, така и възрастни. А най-прекрасното – двамата живеят в приюта заедно с децата като родители. След като Корчак е мобилизиран на фронта, цялата отговорност пада върху плещите на Стефания – организира и всява ред, комуникира с юристи и спонсори, грижи се за външния вид на възпитаниците и техните занимания. В едно нейно писмо, тя разкрива ужасната самота, която изпитва, и страха от това да се провали с цялата отговорност, която е поела. Но по спомени на нейни възпитаници, тези опасения били излишни – тя била един от най-организираните хора.

През 1928 "пана" (госпожица) Стефа написала на дъската, че от днес всички трябва да се обръщат към нея с "пани" (госпожа). Досегашното обръщение не било прилично за жена с толкова много деца.

Стефания много рядко оставяла децата, но през 1938 г. заминава в Израел – през следващите 4 години тя неколкократно се връща там, за да поживее известно време в кибуц. В навечерието на войната се завръща във Варшава и нахлуването на немците посреща в Дома за сираци. В мазето организира своеобразен център за спешна помощ, където заедно с децата се грижат за ранените и бездомни хора.

Скоро Варвшава се предава и нацистите въвеждат свои правила – масови наказания и антиеврейски закони. Въпреки тежката обстановка, Стефания отказва да напусне Варшава.

Не след дълго Домът бил преместен в гетото. Преди войната евреите във Варшава били 30% от населението – 350 хиляди души, а територията на гетото била едва 2,4 % от площта на столицата. По 6-7 човека живели в една стая, навсякъде царял глад и мръсотия. В такива условия се оказали и 170-те деца сирачета на Януш Корчак и Стефания Вилчинска.

Започнали първите депортации към Треблинка, но Стефания искрено се надявала, че няма да пипнат децата, тъй като Домът е известно и уважавано място във Варшава. Но през август 1942 година пристига заповедта за ликвидация на приюта  - към този момент вече всички знаят, че никой не се връща след депортация. На 6 август на Умшлагплац, прощадът от който потеглят композициите за лагерите на смъртта, тръгва детско шествие – децата били подредени по четворки, прилежно облечени и всеки с чанта на рамо. За външния вид на тази чинна процесия била отговорна пани Стефа: тя инструктирала всяко дете да си държи най-хубавите обувки под леглото, а дрехите наблизо, за да бъдат готови да тръгнат всеки един момент. Първата група от деца била водена от Корчак, а втората –  от Стефания. Нито Януш Корчак, нито Стефания Вилчинска приели предложенията да се спасят и да оставят децата. Те потеглили заедно с тях към Треблинка, където още при пристигането, били отправени към газовите камери.

Ирена Сенделер

Друга е историята на Ирена Сенделер – полска медицинска сестра и социална и хуманитарна деятелка. Когато Втората световна война избухва, Ирена е едва на 29 и работи като здравен работник в центровете за здравеопазване и социални грижи към общината във Варшава. След германската окупация, броят на бедни и лишени от свобода хора в града драстично нараства, но отделът успява да продължава да полага грижи за тях.

Ситуацията постепенно се влошава – през октомври 1939 г. немските власти забраняват на градската управа да оказва каквато и да е помощ на евреите и разпореждат да се уволнят всички еврейски работници. Ирена Сенделер се възползва от позицията си и продължава да помага на местните евреи. Но в един "прекрасен" момент това се превръща в непосилна задача – гетото бива затворено през ноември 1940 г.

400 000 души били буквално натъпкани в малката изолирана площ, която била отделена за гетото, в следствие на което тяхното състояние много бързо се влошава. Лошите хигиенни условия и липсата на храна и медицински консумативи довеждат до епидемии и високи нива на смъртност. Въпреки голямата опасност, на която се излага, Ирена намира начин да влезе в гетото, за да помага на изложените на смърт хора. Изработва си разрешително от общината, което й позволява да влиза в гетото, за да проверява санитарните условия. Тя носи храна, дрехи, пари и лекарства, като заедно с друга колежка пренасят до изолирания квартал около 1000 ваксини за петнист тиф, произвеждани нелегално в Националния институт по хигиена. Успява да влиза в гетото дори по два-три пъти дневно, през различни входове, за да не буди подозрение. Впоследствие се свързва с активистите на еврейската организация за благоденствие – заедно стартират извеждането на хора извън границите на гетото, като им намира убежища, в които да се крият.

През есента на 1942 г. се създава Съветът за помощ на евреите "Жегота" и Сендлер е сред основните му активисти. За съжаление при основаването му голяма част от евреите са били избити – над 280 000 души са депортирани към един лагерите на смъртта Треблинка. Въпреки това тя играе решаваща роля в спасяването на голям брой оцелели след масовото депортиране. Организацията помага на хиляди други, които се опитват да оцелеят, като ги крият, търсят им скривалища и плащат за медицински разходи.

Ноември 1943 е - четири месеца след като Варшавското гето е напълно унищожено.Сенделер е назначена за директор на отдел "Грижи за еврейските деца" към Съвета – тя използва всичките си контакти и връзки с домове за сираци и институции, за да изпраща там деца от еврейски произход – точният брой спасени не е известен, но се предполага, че е около 2500. 1300 от тях намират помощ в полски семейства, останалите намират убежище в манастири, отдели за закрила на детето, домове за сираци.

На 20 октомври 1943 г. Гестапо я арестува, но тя укрива всички уличаващи доказателства – например кодирани адреси на децата и информация за големите суми, изплащани на хората, които са помагали през годините. След като я осъждат на смърт, я изпращат в позорния женски затвор Павяк, но активисти успяват да подкупят служители. Така през февруари 1944 г. е освободена и въпреки опасността, че властите я следят, и с риск за живота си Сендлер продължава своята нелегална дейност.

Софка Скипуит

 

Софка Скипуит (Долгорукова) е родена през 1907 г. в Санкт Петербург - дъщерята на княз Петър Александрович Догуроуков. Дядо й бил принц Долгоруков – гранд маршал на императорския двор и един от потомците на основателите на Москва. Като бивш руски бежанец, тя живее в Англия и във Франция, заедно със съпруга си Лео Зиновиев и двамата им сина. След като се развежда през 1937, Софка се омъжва повторно за Грей Скипуит, но остава вдовица, след като англичанинът бил убит през 1942 г. при активна служба в Кралските военновъздушни сили.

През юни 1940 г. Софка е в Париж и френската армия бива разгромена. Няколко месеца по-късно, през ноември, немските власти я арестуват заедно с други англичани, които били считани за врагове. Първоначално ги затварят в казармата в Безансон, цивилен лагер за интерниране, но през май 1941 г. всичките 400 души били изпратени в концентрационния лагер във Вител. Софка е освободена през юли 1944 г. при обмен на затворници между Великобритания и Германия.

В началото на 1943 г. във Вартел притигат 280 полски евреи, притежаващи паспорти или визи за Латинска Америка. Някои от тези паспорти били фалшифицирани или получени чрез консулства в Швейцария и други държави без разрешението на латиноамериканските власти. Но освен паспортите си, те носели със себе си и трагични истории, които дълбоко развълнували Софка. В последствие тя се опитва да им помогне.

"Новодошлите бяха като сомнамбули, което ни порази. Бяха замаяни, говореха малко, никога не се усмихваха, разхождаха се бавно в парка, сякаш се чувстваха виновно да не направят нещо лошо.", споделя Софка в автобиографията си "Софка, автобиография на една принцеса" (1968 г.).

Тя и Маделин Уайт опитват да помогнат на пришълците – с помощта на френската съпротива, набавят фалшиви документи за еврейската младеж във Вител. 

През април 1943 г. Софка успява да скрие в паста за зъби списък с имената на онези, които притежават южноамерикански паспорти в лагера. Идеята е той да достигне до френските партизани, а след това и до Лисабон, за да се гарантира, че тези еврейски младежи ще бъдат защитени от депортиране. Към списъка успява да  добави подробности около създалата се трагичната ситуация, подчертавайки спешната необходимост да се действа бързо и по дипломатически път.

Не след дълго германците започват проверки за валидността на латиноамериканските паспорти и откриват нередовността им – така младежите се озовават в смъртна опасност от депортиране.

Софка прави опит да предостави валидни документи за тях, но за съжаление те пристигат твърде късно – всичките 60 души вече били депортирани в Аушвиц.

"Те знаеха много добре какво означава този влак. Ако за нас "депортация" беше просто дума, то те знаеха много повече, защото вече го бяха виждали.", пише тя в автобиографията си.

След първото депортиране на полски евреи Софка и Маделин се активизират още по-силно и използват всичките си контакти със съпротивата, за да успеят да спасят поне няколко деца от лагера.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види