Джо Марчант изучава как начинът, по който мислим за медицинското лечение, има съвсем истински, физически ефект върху тялото ни – едно близо до философията на Ганди учение, което обаче се корени в научни и емпирични, а не само философски факти.

Такова е именно откритието, на което обръща специално внимание Марчант – едно ново измерение на плацебо ефекта, което е съвсем различно от всичко, което досега сте мислили за този феномен. Марчант пише: "Винаги се е смятало, че плацебо ефектът сработва, само когато хората вярват, че всъщност са взели действително, активно лекарство. Но сега се оказва, че това не е съвсем вярно. Вярата, че самото плацебо работи, може да бъде достатъчна, за да се стигне до излекуване на тялото.

Зад думите ѝ стои изследване на Harvard Medical School, при което на хора със синдром на раздразнените черва се дава плацебо, като те получават информацията, че това е хапче, направено от "инертна субстанция, също като захарните хапчета, която при клинични проучвания е дала резултат при лекуване на други пациенти със същия синдром, като подобренията се дължат на способността на ума да лекува тялото“.

Както посочва Марчант, това е напълно вярно, в този си мета вид. Това, което изследователите откриват, е изумително по отношение на приложението му в медицината, философията и духовността – въпреки че пациентите били наясно, че взимат плацебо, осреднената оценка на тази група по отношение на симптомите била "умерено подобрени“. С други думи, те знаели, че не взимат истинско лекарство, знаели, че взимат едно медицинско "нищо“, но това, че все пак са взели нещо, довело до намаляване на симптомите.

Тази теза се припокрива и от проучванията на Хелън Келър, която пламенно защитава научните доказателства за стойността на оптимизма. Марчант обобщава откритията:

Реализмът може да бъде вреден за вашето здраве. Оптимистите се възстановяват по-бързо след медицински процедури като коронарен байпас например, имат по-здрава имунна система и живеят по-дълго - по принцип, а и в случаи, в които страдат от ракови или сърдечни болести, бъбречна недостатъчност.

Прието е твърдението, че негативните мисли и тревогата могат да ни разболеят. Стресът – убеждението, че сме изложени на риск – провокира физиологични отговори като "борба или бягство“, опосредствани от симпатиковата част на вегетативната нервна система. Този отговор е част от нашата защита при опасност, но ако се активира в дългосрочен план, увеличава риска от състояния като диабет и деменция.

Това, което осъзнават учените, е че позитивното отношение върши работа, не само като разсейва стреса. То има положителен ефект – усещането за сигурност и вярата, че всичко ще бъде наред, изглежда помагат на тялото да се поддържа и възстановява.

Оптимизмът изглежда има способността да намалява възпаленията, провокирани от стрес, и нивата на стресови хормони като кортизол. Може също да намали податливостта към заболяване, като потисне симпатиковата нервна система и стимулира парасимпатиковата нервна система. Последната управлява успокоителния отговор "почивка и храносмилане“ – обратното на "борба или бягство“.

Розовите очила са полезни не само, когато с тях гледате към бъдещето, а и когато през тях погледнете себе си. Хората, които виждат себе си в по-добра светлина в сравнение с другите, имат по-слаби сърдечно-съдови реакции при стрес и се възстановяват по-бързо.

Марчант отбелязва, че е важно не само колко позитивно се отнасяме към себе си, но и колко позитивно смятаме, че гледат на нас. Понякога илюзиите ни помагат да запазим здравия си разум. Тя цитира психологът Джон Касиопо от Чикагския университет, който цял живот изучава влиянието на социалната изолация върху индивида. И макар усамотението да е съществено за доброто писане например, тъй като само по себе то е една специална форма на изкуство, а живеенето сам да е типично поведение за нашето време, самотата е съвсем различно нещо – нещо, което Касиопо намира за токсично:

Самотата увеличава риска от всичко – от инфаркт до деменция, депресия и смърт. Хората, които са удовлетворени от социалния си живот, спят по-добре, остаряват по-бавно и реагират по-добре на ваксини. Влиянието на самотата е толкова значимо, че да се излекуваш от нея е като да спреш цигарите.

Марчант цитира и Чарлз Рейзън от Emory University, Атланта, който изучава интеракциите между ума и тялото:

Това може би е най-могъщото откритие в света по отношение на поведението ни… Хората, които имат богат социален живот и топли, открити взаимоотношения, не се разболяват и живеят по-дълго.

Марчант посочва конкретно изследване на Касиопо, който открива, че "при самотните хора, гените, които участват в сигнала за кортизол и възпалителния отговор, са се увеличили, и че имунните клетки, които се борят с бактериите, са по-активни.“ Марчант обяснява това наблюдение:    

Касиопо предполага, че тялото ни е еволюирало така, че когато се чувства в социална изолация, провокира част от имунната ни система, която участва в зарастването на рани и бактериални инфекции. При изолирания индивид има по-голям риск от физическа травма, а когато индивидът е в група, това може да засили имунните отговори, необходими за борба с вируси, които лесно се предават от човек на човек.

Но най-важното е, че тези особености се отнасят най-вече до това колко самотни си мислят, че са хората, а не до реалното състояние на социалната им мрежа. Това има логика и от еволюционна гледна точка, твърди Касиопо, тъй като опасността във враждебна среда може да бъде също толкова голяма, колкото и при самостоятелност. Така че самотата не се определя от това дали прекарвате повече време с хора, а от това какво е отношението ви към хората: самотните хора стават особено чувствителни към социални заплахи и често гледат на другите хора като на опасност. Проучвания сочат, че ако се справи с това си отношение, за индивида ще има повече ползи, отколкото ако работи върху социалните си умения или ако цели повече социални интеракции.  

Парадоксално, но едно от научните предложения за борба с усещането за самота и вредните последствия от него е умишленото усамотяване под формата на медитация. Марчант отбелязва, че опитите за медитация са малко – нещо, което намира за притеснително и емблематично за непрозорливостта, с която се отнасяме към психическото си здраве, докато продължаваме да поставяме на първо място физическо си състояние, както в клиничните проучвания, така и в ежедневието си (колко хора тренират редовно тялото си и колко са практикували медитация?); дори при изучаването на психическото здраве, голяма част от медицинските проучвания са концентрирани върху ефектите от определени субстанции (вид лекарства) върху ума и много малко усилия са насочени към темата за разбирането на ефекта на ума върху тялото.

И все пак малкото информация, с която разполагаме, е окуражаваща, пише Мерчант:

Има някои сведения за това, че медитацията засилва имунния отговор при ваксиниране, както и при боледуващи от рак, предпазва от рецидив при клинична депресия, успокоява кожни раздразнения и дори забавя развитието на ХИВ. Медитацията може да забави процесите на остаряване. Теломерите (защитните окончания на хромозомите) стават все по-къси всеки път, когато клетката се дели, което играе роля в стареенето. Клифърд Сарон от Калифорнийския университет, Дейвис и колегите им показват в проучване от 2011 г., че нивата на ензимите, които изграждат теломерите, са по-високи при хора, които са практикували медитация в продължение на 3 месеца, сравнено с контролната група. 

Колкото до социалните интеракции, медитацията вероятно влияе основно върху нивата на стрес. Хората, които медитират, имат по-ниски нива на кортизол и някои проучвания посочват промени в амигдалата им – частта от мозъка, която участва в управлението на страха и реакциите към заплахи.   

Ако се притеснявате, че медитацията отнема прекалено много време, помислете отново - изследване с fMRI скенери посочва, че само 11 часа практика, разпределени в период от 3 седмици, може да провокира структурни промени в мозъка. Ако пък сте готови да се потопите в света на медитацията, Тара Брач може би е вашият човек.

Друго изключително откритие за това как нашите вярвания въздействат на тялото ни е свързано с намирането на призванието ви, и още повече, с намирането на смисъл в живота. Най-известните проучвания по темата определят призванието доста лаконично, но все пак задават интересна посока за размисъл и бъдещи изследвания. Ето как синтезира Марчант данните:

В проучване с 50 човека, които страдат от рак на белите дробове в напреднал стадий, тези, които според лекарите са демонстрирали "духовна вяра“, са се повлияли по-добре от химиотерапията и са живели по-дълго. Три години по-късно повече от 40% са били живи, в сравнение с 10% от пациентите, които са показали по-малко признаци на вяра и надежда.

Проблемът при тези изследвания, че те обикновено определят вярата според религиозната вяра. Критиците твърдят, че често религиозните хора водят начин на живот, който носи по-малко рискове (за да имат по-малко грехове), и освен това тези хора, които ходят на църква, срещат силна морална и социална подкрепа от страна на съмишлениците си. За сериозно болните пък е по-вероятно да не отидат до църквата.

Други смятат, че най-важна роля има призванието, усещането за цел в живота, независимо какво е то. Когато имаш идея в главата си за това защо си тук и какво е важно за теб, увеличаваш усещането за контрол над нещата, което пък ги прави по-малко стресиращи.

При проучването на Сарон, в което хора медитират редовно в продължение на 3 месеца, увеличението на ензима, който възстановява теломерите, има пряка връзка с увеличаване усещането за контрол и увеличаване усещането за цел в живота. Всъщност Сарон твърди, че тази психологическа промяна може би е по-важна от самата медитация. Той посочва, че участниците в проучването са били хора, които медитират по принцип в живота си, така че това проучване само ги е насърчило да правят това, което те намират за важно така или иначе. Ако прекарвате повече време в дейности, които обичате, независимо дали градинарство, доброволчество или друго, ще бъдете по-здрави. Но най-важното според Сарон, което посочва неговото изследване, е "дълбокото въздействие от това, че имате възможността да живеете живота си по начин, който намирате за смислен.“