"Моята лична борба" от Карл Уве Кнаусгор

Тази нашумяла книга дойде и при мен. Очаквах трудно четиво за мрак и дискомфорт от норвежкия писател. Очаквах писхологическа травма в ранната възраст. За да се заеме един човек да пише автобиографията си, значи трябва да има какво да сподели и то да е нещо различно. Но в шест тома?! /Тук става дума за първата част./ Въпреки това реших да се отдам на любопитството. И Кнаусгор не ме подведе. Започна с кратко разсъждение за смъртта... Разглеждайки я отначало от медицинска гледна точка, после – от философска, и накрая – като всекидневие. Разсъждението е наситено с образи и идеи, текстът е плътен, сгъстен, труднопроходим, във всяка фраза се разгръща нещо много важно, принципно за автора. Но тази плътност бързо приключи и по-нататък остана текст, в който на десетки страници не се случва почти нищо. Остана само труднопроходимостта и установената още от първите страници мрачна атмосфера.

"Моята лична борба“ е трудна и еднообразна книга. През цялото време очаквах някакво развитие, но тя си стоеше на една нота от гамата, на едно голямо вдишване. Издишване нямаше, защото всички тези преживявания на хартия не дават усещането за освобождаване. В края на краищата това не е и автотерапевтична проза, всичко тук е друго и е за друго.

Животът на Кнаусгор е съвсем обикновен и единственият верен начин да утвърди неговата ценност е да покаже този живот такъв, какъвто е. Пълната откровеност в нелицеприятните, дори в срамните за автора моменти служи на тази цел.

Книгата оправдава заглавието си. Борбата на Карл Уве е ежедневна. Тази борба с ежедневието заради творчеството, със самия себе си – заради ежедневието, с наследството от родителите, особено бащата. "Животът е борба“. И всеки живот е борба, само че всеки се бори по свой начин. Незначителността на мащабите на борбата за страничния поглед съвсем не я омаловажава.

Бащата. За всеки, но смятам, че особено за мъжете, е най-важен, най-трудна е тяхната връзка с него. Така и бащата на Карл Уве е сложен и странен човек, от когото в детството си Карл Уве се страхува, а после ненавижда. Бащата при него е центърът на семейството, негативен като черна дупка, от която не могат да излязат нито добри емоции, нито човешка и още повече семейна близост. Линията на бащата заема огромна част от тази книга и Кнаусгор не разказва за отношенията си с баща си, а ни ги показва. Подробно. И това е ежедневието, постоянната атмосфера на страх у дома, онова, в което той израства. Авторът малко говори за своите чувства, по скоро ни показва картинки, които будят чувствата на читателя, понякога доста силно. Но въпросът с емоциите на Карл Уве е обясним – никой не го е учил да ги разбира и да ги проявява.

Когато писателят сам става баща, му се налага да търси баланс между необходимостта да се грижи за семейството си и желанието да се посвети на писателския труд. Благодарение на безкомпромисната искреност, с която пише Кнаусгор, баналността на ежедневието придобива при него метафизична дълбочина.

Харесах начина, по който Кнаусгор пише, но все пак ме учудва масовият интерес точно към такива книги. Как да си го обясня? Може би читателят разчита на интерпретацията на автора, който не желае да изживее сам живота си? И по този начин спестява на четящия сили, емоции...

Някъде ми се мярна сравнение на тази книга с "По следите на изгубеното време“ на Пруст. Самият Кнаусгор признава, че не само е прочел тази книга на Пруст, а се е опиянявал от нея. Но между двете книги реално няма прилики. Кнаусгор кара читателя да очаква нещо, но да не го дочака. Това е неговата борба. И той явно, побеждава.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види