"Машини като мен" от Иън Макюън

В новата си книга "Машини като мен“ един от най-добрите съвременни британски писатели Иън Макюън задава най-важните въпроси: какво ни прави хора? Кое определя нашите постъпки и вътрешния ни свят? Може ли машината да разбере човешкото сърце?

В центъра на сюжета е една алтернативна история. Британия е загубила Фолкландсаката война, а Алън Тюринг е направил пробив в създаването на изкуствения интелект – този свят е различен от нашия и дори любовта в него живее според други закони. В алтернативния Лондон от 1980-е години заблуденият неудачник Чарли се влюбва в съседката си Миранда – момиче, което има голяма тайна в миналото си. Когато Чарли се сдобива с голяма сума  пари, първото нещо, което купува е... Адам – един от първите андроиди. Заедно с Миранда му създават личност. Новото "същество“ е почти идеален човек. И скоро тази троица образува любовен триъгълник.

Сюжетът на повестта е прост и първоначално се върти около любовния триъгълник "той, тя и роботът“. Положителното при робота е, че е достатъчно да натиснеш едно копче и получаваш резултат. Желан и винаги. Второто преимущество на робота е голямата база данни, неговите фактически знания. Но вече душевният му свят е доста по-интересен. Колкото и гъвкави да са неговите настройки, роботът си остава стабилен и предсказуем. А човекът е пълен с технически недостатъци като непоследователност, емоционална неустойчивост, склонност към предвзетост и грешки в съжденията. Но независимо от всичко, човекът в личните си отношения остава динамична система, а роботът – статична. Интересно е да правим сравнения между Чарли и Адам...

Макюън намеква или направо натъртва, че наистина трябва да се замислим дали роботите, като носители на абсолютната истина, няма да започнат да съдят своите притежатели и да въвеждат ред в живота им. Роботът е безпристрастен в своите решения, но е и безапелационен и това е най-смущаващото. Той смята, че винаги е прав. Понятия като "лъжа в името на спасението“ за него не съществува. "Постъпвай както изисква истината и приеми последствията“ – смята той, дори ако от лъжата ще пострада един лош човек, а от истината много лоши хора. Тази тема наистина заслужава внимание.

Книгата е написана в типичния за Макюън сдържан, емоционално дистанциран стил. Героите Чарли и Миранда ми бяха малко скучни, ситуирани са в една плоскост, преживяванията им са леко схематични. Липсва им сложно душевно движение. Те просто се плъзгат по течението. И да, това не е най-добрата литература от Макюън. Но напълно заслужено ще похваля писателя, че никога не се повтаря, никъде, в нищо.

Радва и безупречният превод на Иглика Василева.

Въпреки малките ми забележки, Иън Макюън си остава много любим мой писател и няма да пропусна нито една негова книга!

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види