"Убийството на Командора" от Харуки Мураками

Излезе нов роман на Харуки Мураками. И сигурно никой не е учуден, че това е съвсем класически Мураками, който през годините на "раздяла“, в които прочетохме двата му сборника – за любовта и за бягането, не се е променил. Почти.

В "Убийството на Командора" главният безименен герой е самотен бял мъж-почти разведен-в търсене на себе си. За да си събере мислите, той заминава по-далеч от хората – да слуша музика, да приготвя доматен сос за паста с други самотни и, разбира се, задължително загадъчни, сякаш от друг свят, съседи.

Всичко тук е метафора на нещо друго, всяка сцена е въплътена идея.

Героят на Мураками не е удивително надарен художник, който рисува портрети, но не оценява особено своя талант. По-нататък идва класиката – жена му отива при друг, боите и платната са забравени, телефонът е изхвърлен в реката, героят сяда в колата си и отива във възможно най-подходящата за настроението му къща – високо в планината и, виж ти съвпадение, на друг художник. През каньона живее загадъчен съсед-богаташ, самотник с неуловима възраст и побеляла коса /друг Гетсби?/. Другата му съседка е тайнствено момиче с мания за размера на бюста си. И да, най-главното е, че в къщата героят открива загадъчна картина със заглавие "Убийството на Командора“, изобразяваща кървава сцена на убийство.

После не трябва и да се гадае, че ще се случи нещо странно. Къщата ще бъде навестявана от свръхестествени гости /разбира се, странни/, сънят ще се смесва с реалността и в целия този хоровод от сюрреалистични събития самотният герой тъжно ще яде крекери с кетчуп, ще слуша Моцарт и ще се опитва отново да намери себе си. Е, и да нарисува нещо...

Когато творецът губи смисъла на живота си, всичко около него губи цветовете си. Там, където се намира героят, непрекъснато вали безцветен дъжд, белее самотното платно, сивеят стените. Няма цвят, няма и идеи. Цветовете при Мураками винаги са важни. Името на белокосия съсед в буквален смисъл означава "да се отървеш от цвета“. И затова звучи като виц, когато някой си черно-бял герой идва при художника и иска той да му нарисува портрет. А поръчителят също пази много тайни, в странния му дом има и тайна стая, която винаги стои заключена. Това не е случаен детайл – затворените пространства при Мураками също, разбира се, са метафорични. Започвайки с натрупания с камъни тайнствен кладенец, в който се крие някой или нещо, и завършвайки с тайниците на душата. Във всеки персонаж на писателя има точно такава стая, където може да се скрие нещо.

Трябва да уточним, че от кладенеца на светлина се измъкват в буквалния смисъл идеи. По-късно героят сам се оказва във властта на тъмнината. Персонажите на Мураками виждат малко повече от другите – те имат шанс да различат самата същност, но за това е нужно всеки да премине през някакво изпитание. Главният герой тук на практика е като самия Орфей, който трябва да спаси Евридика. Ще му се наложи да се отправи на пътешествие в подземно царство, да пресече река, за да намери изгубено дете и да не умре самият той. Впрочем, смъртта тук не плаши никого. Героите чрез нея опознават живота.

И друг елемент не е плашещ – сексът. При Мураками той винаги е философия, едва ли не религия, но, както и всичко останало при писателя, не в традиционния смисъл. Сексът е равен на разбирането "аз съществувам“.

Потвърждаването на съществуването е друг важен момент. Героите на Мураками непрекъснато търсят нещо – ключове, котки, жени, мъже, изход от задънена улица, непрекъснато тичат след метафоричен бял заек, за да паднат в поредната бездънна черно-черна дупка и... после да изпият в нея чаша зелен чай под поредните джазови трели. В "Убийството на Командора“ става същото. В самото начало на романа от затрупания с камъни кладенец се осбвобождава кой знае какво, а на финала от също такава тъмница се измъква /или не се измъква/ и самият главен герой. Неговата задача е да намери идея, да си върне изгубеното по-рано или завинаги да потъне в тъмнина и вечно да гледа сенките и да яде набързо приготвени нудълс вместо прекрасна домашна паста, слушайки класическа музика /да, и тук има мноооого музика/.

Според Мураками, когато героите му се озовават в тъмна пещера, те могат да се измъкнат от нея променени. Нещо да придобият, да станат по-умни и мъдри.

На пръв поглед изглежда, че Мураками говори с метафори, но всъщност той отново е написал многослойно и неочевидно произведение, но все пак – пособие по оцеляване за всички възрасти във всяка епоха.

Все пак ще отправя критика към този роман за това, че в него има доста нищо не означаващи детайли, че главният герой е бледа и неизразителна личност, непредизвикваща моето съчувствие, че самата история не блести с особена интрига. Но едно не може да се отрече на Мураками – че пише леко и в собствен стил.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види