По време на атентата Хелайна Ховиц е на 12 години. Една от оцелелите заедно с цялото си семейство. Но в дните след 11 септември, тя наблюдава как кварталът е покрит с гъст смог, хората загубили близките си... и на фона на продължаващите атаки и срутвания, тя осъзнава – 11 септември едва започва.

Сутринта

Бях на 12 години, седях в училище на три пресечки от Световния търговски център на 11 септември 2001 година, когато самолетите удариха кулите близнаци. Нашите учители ни събраха в кафето. Започнах да се паникьосвам. Чудех се как ще се прибера в дома си от другата страна на Кулите, където също живееха моите възрастни баби и дядовци. Тогава моята съседка и нейният 13-годишен син се появиха на прага, пристигнали със закъснение за уговорката да ме върнат у дома. Тръгнахме само минути преди да се срути първата кула. Това, от което бягахме, видяхме, чухме, помирисахме и преживяхме, докато се промъквахме през тълпи, за да спасим живота си от рушещите се кули, ще помня ясно до края на живота си. Полицията ни спираше по всички начини, блъскахме се в кървави, покрити с пепел тела. Този миг, в който не знаех дали ще оцелея, какво ще се случи после и дали ще видя отново семейството си, продължи много дълго. Но преживяното беше само началото на моята травма.

През 2016 година написах книга за моите преживявания и тези на над дузина от бившите ми съученици. Тогава започнах да получавам имейли от деца от цялата страна. Те искаха да знаят повече – за мен и чувствата ми в онзи момент. Затова създадох видео чат с тях и в класните стаи. Това са въпросите, които ми задават най-често заедно с моите най-искрени отговори.

Каква беше реакцията ти, когато самолетът се удари в първата кула?

Когато първият самолет удари кулата, тътенът се усети и в нашата класна стая. Първата ми реакция беше изненада, тъй като не знаех какво става. Това много бързо доведе до страх и паника, бях нервна, уплашена и шокирана. Тези чувства се засилиха, когато се опитвах да се прибера със съседите ми и полицията не ни позволяваше, въпреки че им казахме, че живеем от другата страна на Световния търговски център.

Какво се случи със съучениците ми, чиито родители не успяха да вземат навреме?

Тя бяха евакуирани. Полицията ги изведе от сградата и далеч от Кулите, но те също бяха на улицата в близост, когато близнаците започнаха да падат, така че и те трябваше да бягат. Разбрах, че впоследствие са били отведени в друго училище, където чакали родителите им да ги вземат. Някои от децата, които живееха в Battery Park или Tribeca, загубиха домовете си за около шест месеца и трябваше да живеят по хотели.

Какво се случи на следващия ден и в дните след него?

Тъй като дните се превърнаха в седмици, разполагахме само с храната и лекарствата, които баща ми взимаше от центъра на болницата в Ню Йорк от другата страна на улицата. Националната гвардия, разположена в нашия квартал, беше постоянно въоръжена, а звукът от самолет ми причиняваше истерична паника. Хората тичаха и плачеха по улиците хаотично, крещяха... и ние живеехме с очакването, че може да падне и друга сграда, че може да се наложи да се евакуираме, че може да има нов атентат. Не можех да спя, а когато все пак затварях очи – имах кошмари, усещайки, че просто чакам да умра. Изглеждаше, че Ню Йорк продължи напред, но в нашия квартал всичко беше блокирано – транспорт, телефони, магазини и училища.

Какво ще кажете на хората, които имат психични разстройства след 11/09 или други травматични събития?

Докато определени хора говориха публично за това как нюйоркчаните и американците няма да бъдат уплашени или спрени, последствията са нещо различно, колкото и да ни се иска да сме смели. Симптомите на посттравматично стресово разстройство могат да бъдат сложни и да продължат с години, дори с десетилетия. Но ако забележите, че нещо не е наред, бих предложила да потърсите терапевт.

Успяваш ли понякога да спреш да мислиш за преживяното?

За съжаление, травмата беше толкова голяма и продължителна, че ми беше трудно много дълго време и мисля, че същото важи както за семейството ми, така и за останалите жители на района. Не мисля, че някога ще забравя или ще спра да мисля за атентата, но успявам да продължа напред с мислите, които имам, по начин, който много улеснява живота ми. Аз лично успях да се подобря и да използвам опита си, за да помагам на други хора, особено на младите.

Как това събитие повлия на живота ти?

Дълго време мислите ми бяха предимно страшни и тъжни. Много от нещата, за които си мислех, и начинът, по който тялото и мозъкът ми задействаха режим на оцеляване през този ден, останаха с мен дълго време. За щастие, сега като 30-годишна жена със собствено семейство и щастлив живот, се оглеждам назад и виждам начина, по който годините на упорит труд, ми помогнаха да стана нов човек с нов живот, но без да забравя през какво минах, за да стигна до тук.

Какво научи от 09/11 – за живота и хората?

Научих се да виждам доброто в ужасни ситуации. Научих се да съчувствам на хората, които са зли и научих как да помагам на другите, когато съм тъжна, за да се почувствам по-добре. Да видим "лошото" и "грешното" е лесно, но е необходимо усилие, за да се види какво е правилно. Това сякаш е най-полезното нещо, което научих в процеса на възстановяване. Избрах да пиша за новини, които вдъхновяват, помагат за повишаване на осведомеността и финансирането на нестопанските организации и подкрепят хората, вместо да ги плашат. Лошите неща, които се случват в света, не трябва да влияят на добрите неща, които внасяме в него. Съсредоточете се върху създаването на възможно най-много добро в собствения си свят, в ежедневието си и за хората, които влизат или просто преминават през него.