Ще ви кажа нещо, което, мисля че всички усещаме от личен опит – необходим ни е нов правопис. Изгубили сме много време в училище с диктовки и наизустяване на правила, пълни с изключения, които не са адекватни на съвременния начин, по който говорим. Улесняването на правописа не е ново предложение за нашия език, но както в много други отношения, и с книжовните правила стоим с единия крак в миналото, а с другия – в настоящето.

От една страна, българският език гони сантимента на етимологичния критерий при правопис. Според него думите трябва да се изписват така, както са в оригинал, както са се изписвали на старобългарски или ако са заемки – на гръцки, старогръцки, турски или руски. В този случай, за да си обясните дадено правило, трябва да се върнете към историческата основа на думата и предвид кръстопътя на езикови влияния, на който сме се намирали, следването на нормите по етимологичен критерий изисква или дълги години практика, или перфектно филологическо образование.

Много по-ясен и лесен за използване е фонетичният критерий, който казва, че трябва да пишем думите така, както ги изговаряме. Българите са от малцинството късметлии, които могат да приложат този критерии при правописа, защото за всеки звук, който произнасяме, имаме буква. Кирилицата е създадена за нас и отлично може да изравни правопис и произношение. В английския например това трудно ще се получи, понеже латиницата не е писана за тях, заимствана азбука е и е трябвало да я адаптират според своето звучене.

Фонетичният критерий е в съответствие и с друга тенденция при съвременния език – за повече естественост. Малко по малко границата между формално и неформално общуване избледнява, а изказът ни става по-свободен.

В обществото ни обаче, правописът продължава да функционира като привилегирован показател, чрез който да разделяме културния от простия, образования от неукия, независимо от съдържанието на написаното, речниковия капацитет и стилистичните похвати. Още от училище са ни предали идеята, че правописът е фундаментален за нашето образование, но имам чувството, че никой от учителите не се е питал защо е толкова важно. Дори не са си задавали въпроса – каква е ролята на правописа за образованието. За какво наистина служи правописът?

А отговорът е доста по-елементарен, отколкото може да предположите – правописът стандартизира писането. Чрез нормите всички може да пишем еднакво, по-лесно ще се разбираме, когато се четем. За разлика от други аспекти на езика като пунктуацията, в правописа няма лична оценка. При пунктуацията е обратното. С препинателните знаци променяме ритъма на изречението, може да променяме смисъла му. А при правописа има само правилно и грешно според това дали съответства на съвременните норми.

Тогава не е ли по-удобно да опростим действащите норми и да ги съгласуваме с начина, по който мнозинството говори днес? Така преподаването и научаването на правилата ще е по-лесно и най-важното – всички ще пишем грамотно на майчиния си език. Няма да ни се налага да учим правила цял живот, докато се превърнат в навик, както го правят французите. Те се съобразяват с традициите при езика, а не с живото произношение и затова нямат дума, която да се изписва и изговаря по еднакъв начин.

Езикът е свързан с история и традиции, но също така е средство за ежедневна употреба. И понякога привързаността към традициите става пречка за практическото му приложение. Това, за което говоря, не е отмяна на книжовните норми, не е всеки да пише, както си иска. Езикът е средство за обща ползване и от значение да следваме обща рамка, но е наложително съвременните критерии да са възможно най-близо до съвременния жив говор.

По тази причина правилото за пълен и кратък член не е потребно. То е изкуствено наложено, за да улесни синтактичния разбор при определянето на подлог и допълнение. Но ние не правим синтактичен разбор на всяко изречение, което напишем, и така правилото не ни служи с целта, с която е измислено. Освен това за българския език не е характерно използване на разновидности от определителен член, както е в английския, където не се пропускат дори в разговорната реч. В свободния изказ използваме само краткия член и него трябва да прилагаме при правопис.

Нужни са промени и при множественото число на човек. Правилото сега казва, че множественото число е хора, но ако имаме бройна форма – един, двама, трима, става души, за да разграничим употребата на краткия определителен член и множественото число. На в случай, че редовно използваме бройна форма пред човека, не виждам как може да стане объркване с краткия определителен член. Затова смятам, че човека спокойно може да е дублетна форма за множествено число на души.

Много от старите правила трябва да се преосмислят и съм наясно, че дори да бъдат въведени, настоящето поколение и по-възрастните от тях ще продължат да пишат по стария начин. Но промените винаги се правят за бъдещето и поколенията, които идват след нас, може би ще имат по-адаптиран към естественото си произношение правопис. Това не е намаляване на качеството, нито симптом на културен упадък, а закономерност, която се е случвала и преди.

До 1922 година е било прието в края на някои думи да се пише ь и ъ, за да се знае дали крайната съгласна трябва да се произнесе меко или твърдо. Когато е премахнато, също са биели камбани за бъдещето на езика ни, но ето че продължаваме да говорим на български, а правилото за ъ и ь в края на думите отдавана е забравено. Бракувани са и книжовните алтернативи на участвам и приветствам – участвувам и приветствувам, които вече не са част от книжовната норма и днес звучат архаично.

Не може да оставим корените на старите навици да пречат на развитието ни. Езикът не е том от книги, които трябва да се предават през вековете. Той е пластелин и се изменя спрямо периода и обстоятелствата, а щом факторите са различни, езикът трябва да го отразява. Ако искаме да почетем оставеното от предците ни, най-доброто, което може да направим, е да подобрим завещанието им. В епохата на социалните мрежи писането е поставено на ново място и трябва да има нови стандарти за него, които изчистват всичко, което вече не ни служи и отговарят на времената, в които живеем.