Защо все още ползваме художници в съдебната зала?
От ловът на вещици в Салем през 1692 г., повече от век преди първата фотография, художници започват да илюстрират случващото се в съда. Но защо, повече от 3 века по-късно, в ерата, в която всеки носи камера в джоба си, старомодните рисунки остават основният начин, по който се документират най-интересните моменти в съда?
През изминалите десетилетия художниците в съдебната зала нарисуваха разгневения Чарлс Менсън (виновен за съучастие в убийствата на бременната Шарън Тейт, съпруга на известния режисьор Роман Полански) - запътил се към съдията, въоръжен с молив; Тупак Шакур - заел свидетелското място с новите си многобройни рани от куршуми; Линдзи Лоан – с белезници при задържането й, обута в емблематичните обувки на Кристиан Лубутен.
Мона Шафър Едуардс, съдебен илюстратор от 1978 г., особено обичана, заради скиците на Лоан и Доли Партън, казва: "Всяка година си мисля, че ми е последна, но не."
В САЩ илюстрациите в съда са практика, която се приема през 1935 г., заради медийния цирк около делото по убийството на сина на пилота Чарлз Линдберг. След като ослепителните светкавици и шумните щраквания завземат съда, Американската асоциация на адвокатите задейства забрана на камерите и оставя медиите да търсят алтернативни източници за покритието си.
"Медиите имат нужда от визуализация. Когато камерите не са позволени, ти си кралят." – казва номинирания за Еми артист Бил Робълс, известен с илюстрацията на въоръжения с молив Чарлс Менсън, която е и първата такава за артиста.
С развитието на технологиите и нарастващия обществен интерес към криминалните съдебни дела, съдилищата в САЩ започват да охлабват рестрикциите си. Повратният момент идва през 1994 г. с обвинението за убийство на популярния спортист и водещ O. J. Simpson, известно като делото O. J. Simpson, при което всеобщото искане за прозрачност кара съдия Ланс Ито да допусне поне една телевизионна камера в залата. Решение, за което съжалява, тъй като медийният цирк става още по-голям. Свидетелите се преобразявали напълно между предварителните изслушвания и реалния процес, а адвокатите започнали да позиционират своите катедри спрямо най-добрия ъгъл за камерата.
По това време в 47 щата камера се допуска в съда по преценка на съдията, а съдиите масово отказват. Това означава, че през 2005 г. илюстраторите Мона Едуардс и Бил Робълс заемат първи ред в съдебната зала за процеса на Майкъл Джаксън по обвинението за насилие (по което е оневинен). Тогава медиите остават навън, както и фотографите от пресата, артистите на Джаксън, редица улични артисти и дори продавачи на пуканки, наобиколили района.
"Един художник със сигурност не е камера, но един художник може да направи нещо, което камерата не може." - казва Робълс. На практика предимството на илюстраторите е, че могат да обрисуват всичко около основния обект, за да се получи единно изображение с фокус и атмосфера. Те притежават способността да обединят и да композират цялостната драма и емоция в обща рамка. Илюстраторката Мерилин Чърч си спомня съдебния процес на Тупак Шакур от 1994 г., "Синтезираш много различни неща, които фотографията не би могла да събере. Фотографията хваща това, което се случва в момента, но при илюстрацията става въпрос по-скоро за отношението на Тупак."
През 2017 г. скиците в съдебните зали все още печелят над фотографската документация (разрешена в различна степен във всички 50 щата). През 2016 г. Едуардс и Робълс бяха назначени да илюстрират делото на Led Zeppelin, които търсиха авторските си права и спечелиха. Първоначално съдията конфискувал всичко, включително писалките и моливите на художниците, заради страх от скрити камери, но в крайна сметка оттеглил решението си.
Нещо повече, след като тази година Белия дом започна да забранява камери по време на пресконференциите си още работа се отвори за съдебните илюстратори. През юни CNN изпрати артиста Бил Хенеси, за да обрисува брифинга на тогавашния прессекретар Шон Спийкър, тъй като тогава бяха забранени всякакви устройства за живо предаване.
Артистите са доволни, разбира се, но някои от тях все пак признават, че обществото може би има нужда и от другите начини за документиране в съда: "Мисля, че ще бъде полезно обществото да чува какво се случва в съдебната зала, а не само да вижда резюмето на ситуацията на по-късен етап, независимо дали това за мен е добре или не." – казва Мерилин. И не е сама във вижданията си. Сенатор Ейми Клобучар и председателят на съдебната комисия на Сената Чък Грейс настояват за по-голяма прозрачност с нов двустранен законопроект, който може да върне камерите във федералните съдилища (макар и пак по преценка на съдиите). Мерилин обаче не се притеснява: "Тези дискусии се случват на всеки пет години, но по някакъв начин винаги биват отхвърлени."
