Снимка: Anthony Tran

Защо имаме различен праг на болка

Вероятно много от вас, особенo тези, родени в края на 80-те и началото на 90-те, си спомнят онзи страхотен епизод от сериала "Приятели", в който Рейчъл и Фиби отиват да си направят татуировки. Рейчъл без проблеми получава своята, но Фиби в типичния си стил се прибира вкъщи само с една точка, защото не успява да понесе болката. И макар в сериала ситуацията да е наистина комична, тя е и житейски напълно правдива, защото показва научния факт, че различните хора имат различен праг на болка. Въпросът е какво прави Рейчъл толкова по-различно от Фиби – дали са някакви "гени на болката", дали е житейска нагласа и характер, но най-важното - може ли тази разлика във възприятията да помогне на науката, ако не, напълно да ни избави от тях, то поне да облекчи физическите болки, които изпитваме.

Болката е симптомът, който най-често ни кара да търсим медицинска помощ. При нормални обстоятелства тя е сигнал за някакво нараняване или заболяване, а естественият ни отговор е да се опитаме да се защитим от нея и да направим нужното, за да премине. За съжаление обаче, различните хора не само усещат и реагират по различен начин на това неприятно усещане, но я описват по строго индивидуален начин и тя се променя по различен начин при лечение. Защо обаче болката е различна за всеки човек?

Разликите в здравето и прага на болката при различните хора много често се дължат на строго индивидуални психологически, поведенчески, външни и генетични фактори. И макар болката да не се определя като нормално заболяване, при нея влияят зависимости, подобни на тези при генетичната предразположеност към определени болести. Колко силно и колко често я изпитваме зависи от определен набор от гени, определящи чувствителността ни. От друга страна, душевното и физическото ни състояние, предишните ни опити с болката и средата, в която се намираме в даден момент, също играят ключова роля за интензитета и продължителността усещането, че нещо ни боли.

Ако успеем по-добре да разберем кое прави даден човек с по-висок или по-нисък праг на болка, ще успеем ефективно да намалим страданията на всеки, предлагайки му индивидуално и целенасочено лечение, което в същото време ще елиминира опасността от злоупотреба с медикаменти. В най-добрия случай ще знаем кой е предразположен да изпитва повече болка и ще се нуждае от повече болкоуспокояващи, но и ще можем ефективно да си намираме точното лечение, което ще помогне на пациента да премине през заболяването си, без да изпитва непоносимо страдание.

Първата стъпка към това е разбирането, че гените, отговарящи за прага на болка, не са еднакви при всички. Учените разбират все по-добре моделите в човешкия геном. В него има милиони комбинации от гени, като резултатите на много от тях са вече добре известни, но и много остават мистерия. Тези генетични вариации или маркери имат множество различни форми, но най-често срещани са единичните нуклеотидни полиморфизми или ЕНП, на които в огромна степен се дължат разликите в отделните части на нашето ДНК.

В човешкия геном има приблизително около 10 милиона познати единични нуклеотидни полиморфизми. Именно на комбинациите между тези ЕНП се дължат разликите в гените на всеки отделен човек. Когато някое ЕНП се среща относително често, то се нарича вариант, а когато е рядко, тоест когато се среща в генома на по-малко от процент от световната популация, се нарича мутация. Изследвания все по-категорично започват да сочат десетки гени и техни вариации, които са отговорни именно за чувствителността към болката, но и към това до каква степен се повлиява даден организъм при приема на аналгетици и други по-силни болкоуспокояващи.

Оказва се обаче, че има и хора, които изобщо не чувстват болка. В исторически план първите сведения за това състояние достигат до нас благодарение на пътуващите циркове и така наречените "представления на изродите", в които тълпите били привличани от хора, които не изпитват болка, независимо от това на какви изпитания подлагат телата си. През 60-те години на миналия век се появяват и първите доклади за цели семейства, чиито членове споделяли странно състояние, при което не изпитвали болка. По онова време технологиите и науката не са били в състояние да определят с точност причините за тези редки състояния. Днес обаче те са добре известни на медицината и се знае, че са вследствие на мутации или отсъствие на точно определени гени, отговорни за способността на телата ни да пренасят нервни сигнали, свързани с болката.

Най-често виновниците са не особено голям брой единични нуклеотидни полиморфизми, намиращи се в гена SCN9A, в който се съдържа информацията, свързана с протеиновите канали, нужни за пренасянето на нервните сигнали на болката. Тези случаи са наистина редки, в САЩ са регистрирани само няколко. И макар да не изпитвате болка да изглежда като истинска благословия, хората с това състояние винаги трябва да са нащрек за сериозни наранявания и болести, от които може да страдат, без да забележат. Обикновено, когато децата паднат, веднага започват да плачат, но когато усещането на болка го няма, е много трудно за един родител, а и за самото дете, да направи разликата между ожулено коляно и счупена капачка. Липсата на болка означава, че човек няма как да разбере, че получава инфаркт или че жлъчката или апендиксът му са възпалени, а това буквално ги поставя смъртта опасност.

Вариациите в SCN94 не предизвикват единствено липса на усещане, но изглежда са свързани със състояние в другата крайност, при което хората изпитват неестествено силна болка. Това отново е свързано с преноса на информация и сигнали, но този път невраната ни система, образно казано, се престарава и ни кара да изпитваме много по-силна болка от нормалното. Тези тежки състояния за щастие са много редки, но свидетелстват за това, че болката при всеки човек е индивидуална и до голяма степен зависи от генетична предопределеност.

Подобни открития карат учените да смятат, че в бъдеще борбата с болката ще се води индивидуално за всеки пациент и според неговите конкретни специфики. Тогава по-често ще се налага прием на болкоуспокояващи, съобразен с генетичната предразположеност на дадения пациент.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види