Късно се запознах с Уилям Фокнър /1897-1962/ - американски класик и носител на Пулицър /два пъти/ и Нобелова награда. И съвместната ни история започна с най-трудния му труд - "Врява и безумство". Поизмъчи ме, но ме замисли за дълго. Kогато "Колибри" издаде "Докато лежах и умирах", реших да си дам нов шанс. Не на Фокнър, а на себе си. И не съжалявам.

Ако се запознавате за първи път с творчеството на Фокнър, бъдете подготвени, че стилът му и съдържимото са своеобразни. И тази книга не прави изключение. Фабулата е пределно проста. Композиционно книгата е изградена като верига от монолози на героите, понякога дълги, понякога състоящи се от 1-2 изречения. Авторският текст тук липсва абсолютно. Кулминацията е монологът на главната героиня Ади, която е на смъртно легло и разкрива разбитото си сърце. Именно той слага в буквалния смисъл гвоздей в ковчега на всяка надежда за светло бъдеще...

Основният сюжет е построен около смъртта на възрастната жена, чието фермерско семейство тръгва да я погребва с каруца в родния й съседен град. 20-те години на миналия век, дълбокият Юг, такъв, какъвто го е виждал, познавал и ненавиждал Фокнър. Земя, в която зад белосаните фасади на старинните фермерски стопанства са скрити семейни тайни, кипят разрушителни страсти, прекършват се съдби и се извършват престъпления.

Пътят е дълъг и изпълнен с трудно преодолими препятствия, които всеки член на семейството преживява по свой начин. Човекът при Фокнър е по-силен от обстоятелствата и по пътя към целта е способен да преодолее всякакви прегради. Понякога в това свое упорство той е смешен, безумен или търпи критика, но е човек с голяма вътрешна сила. Тук героите съвсем не са герои. Това са обикновени хора, притиснати от ежедневието и бита. Но те продължават да живеят, въпреки събитията, преобърнали живота им. Не са идеални, но всеки от тях преживява мъката според душевните си сили.

Живи трупове и мъртви души... А наоколо – отчаяние и безизходност. При Фокнър има една особеност – да прониква под кожата на читателя като майсторски преплита живота и смъртта. И точно затова читателите или го обичат или не. Не всички го разбират. Той не е автор за широките маси.

Смърт и погребение. Толкова просто и сложно едновременно. Картината на света на едно семейство се рисува с пестеливи, но толкова пронизващи фрази, че се чувстваш сякаш се втурваш в лично пространство.  Фокнър е прост и сложен едновременно. Неговият маниер на изложение в конкретната книга е надробен, изреченията са накъсани. Някои части се повтарят многократно, други напълно липсват, усложнявайки разбирането на текста. Но колкото по-нататък четеш, толкова повече се убеждаваш, че пред теб се разгръща не обикновено повествование за трагични събития, а нещо повече, както подтвърждава авторът с думите "Смисълът на живота е да се приготвиш за това, че дълго ще бъдеш мъртъв." Фокнър от началото на книгата бавно, но уверено ни води към тази идея, карайки ни да я приемем, да я преживеем и почувстваме, да я осмислим и преодолеем.