Русия има план за Сирия. САЩ също трябва да имат план
Дейвид Аделман* за Ройтерс
Войната в Сирия изглежда навлиза в последния си етап. Правителствените сили на президента Башар Асад затягат обръча около една от последните провинции, които са под контрола на опозицията. Фокусиран върху търговските войни на три континента и политическите войни у дома, президентът на САЩ Доналд Тръмп все още не личи да е решил каква роля трябва да играе Вашингтон в конфликта и след него.
Залогът обаче е ужасно висок - за САЩ и за много от регионалните им съюзници. Съвсем скоро, докато примката се затяга около Идлиб, последния контролиран от бунтовниците анклав в Сирия, Тръмп ще трябва да направи изключително важен избор.
Ще трябва да реши на какво да заложат САЩ и как да постигне развръзка, при която да бъдат сдържани по-злонамерените външни играчи - особено Иран и Русия, а същевременно да подкрепи силите на демокрацията, преди те да бъдат окончателно елиминирани.
През цялата седемгодишна война Асад играе методична и смъртоносна игра. Особено след пристигането на руската военна помощ преди близо три години силите му преминаха в настъпление по цялата територия, превземайки села, градове и провинции, често пъти избивайки бунтовническите сили и екстремистите, които държаха дадения район - без да правят особена разлика между тях. Сега той изтласка остатъка от противниците си към Идлиб, малък анклав в Северозападна Сирия, граничещ с Турция.
Тъкмо там, в Идлиб, неприятелите на Асад се готвят за последния си напън. През последните месеци огромен брой сирийци избягаха в тази провинция, която досега се изплъзваше от контрола на сирийския президент и неговите сили. По оценки на ООН там живеят над 3 милиона души, над два пъти повече, отколкото преди войната.
Като възможна прелюдия към правителствена офанзива самолети на правителството засипаха района с листовки, на които пишеше: "Вашето сътрудничество със Сирийската арабска армия ще премахне въоръжените терористи сред вас и ще осигури сигурност и за вас, и за семействата ви".
Малцина вярват на тези твърдения. През целия конфликт правителствените бомбардировки бяха до голяма степен безразборни и вземаха толкова жертви сред цивилни, колкото и сред военните. Не бяха пощадени нито училища, нито болници.
През последните две години обаче, особено през последните седмици, американската роля в конфликта беше ограничена, а опасността за съседните страни растеше все по-стремително. През 2011 г. президентът Барак Обама и някои европейски лидери призоваха Асад да се оттегли, после до голяма степен само наблюдаваха как неговите правителствени сили си връщаха територията и властта с подкрепата на Иран и Русия. През следващите седем години войските на сирийския президент, подпомагани от неумолими бомбардировки и сухопътни офанзиви на руските военновъздушни сили и иранските елементи, изтикваха бунтовниците и "Ислямска държава" във все по-малки анклави, принуждавайки същевременно милиони да отидат в изгнание в чужбина.
Преди три години правителството на Обама прати 50 американски съветници в страната. Те работеха основно с кюрдските сили, които САЩ подкрепяха, и се опитваха да разберат кои бунтовнически елементи са истински борци срещу Асад, а кои са просто бивши членове на "Ислямска държава". Оттогава американското присъствие от 50 души нарасна до около 2000 военнослужещи. През април 2017 г. Тръмп разреши военни удари по Сирия, след като при химическа атака, приписвана на режима на Асад, бяха убити десетки хора.
Фундаменталният проблем обаче е, че не личи САЩ да имат каквато и да било представа как точно би могла да изглежда следвоенна Сирия. Тръмп иска американските приятели в региона да понесат бремето на възстановяването на Сирия и така отново абдикира от каквото и да било американско влияние и допринася за това Русия да се превърне в основната външна сила.
Един пример: държавният секретар на САЩ Майк Помпейо успя да накара много от съседите на Сирия да помогнат с 300 милиона долара за усилията за "стабилизиране" и възстановяване на Сирия.
Но на 17 август Тръмп отмени програма на стойност 230 млн. долара за граждански проекти, която можеше да спомогне за възстановяване на контролираните от бунтовниците райони, които Асад и руснаците разрушиха. В същото време Великобритания оряза финансирането за някои програми за хуманитарно подпомагане във все по-малкото части на страната, останали под контрола на бунтовниците.
Дезангажираността на САЩ и съюзниците им само укрепва властта на Асад и увеличава вероятността Русия да бъде възприемана като основният поддръжник на управлението му. Това прави възможно също Русия, Турция и Иран да придобиват влияние в региона по начин, който може да не е в съзвучие с американските интереси.
В понеделник Техеран заяви, че е постигнал споразумение със Сирия да остане в страната (той е там от 2013 г.), въпреки продължаващите усилия на САЩ и други, които се стремят да сдържат иранската експанзия в региона. Иранският министър на отбраната Амир Хатами и сирийският му колега подписаха документа, с който се предвижда да бъдат увеличени вече направените многомилиардни инвестиции на Иран в Сирия. Самото подписване стана на фона на портрет на радостно усмихнатия Асад.
Турция, която подкрепяше някои от бунтовническите групировки, от края на 2016 г. работи с Русия и Иран за постигане на мир в региона. Нито една от трите страни няма общи интереси със Запада. Всяка от тях по свои причини иска да запази Асад на власт и да премахне всяко препятствие пред автократичното му управление и същевременно да осигури база за необезпокояваната им експанзия в региона или, в случая с Турция, за войната й срещу кюрдите.
Залогът е прекалено висок, за да бъде допусната такава развръзка. Една още по-силна Русия, която е стъпила трайно на територията на Сирия - страна, граничеща с Ирак, Ливан, Турция и Израел - е опасна, защото това позволява на Кремъл да разполага с голяма военновъздушна и военноморска база, чрез която да доминира в Източното Средиземноморие. Същевременно в самия край на конфликта бойците на "Ислямска държава" може да се разпръснат и да се прегрупират или да плъзнат като метастази в райони, на които едва сега започнахме да обръщаме внимание - Мали, Нигер, Централноафриканската република и Сомалия.
Вниманието на Тръмп определено е насочено другаде - няма как да е иначе при един признат за виновен от съда и един признал се за виновен сред най-близкото му политическо обкръжение.
Но Сирия е криза, в която президентът може да покаже истински лидерски качества. Ако е готов да работи в тясно сътрудничество със съюзниците и приятелите в региона, а и извън тях, за да намери решение за Сирия, което да сложи край на кръвопролитието и да създаде стабилна основа за възможно връщане към здравия разум там.
*Дейвид Аделман е бивш кореспондент в чужбина на "Ню Йорк таймс" и телевизия Си Би Ес нюз. Работи за Центъра за национална сигурност към Университета "Фордъм" и е автор на книгата "Разрушен мир" (За Версайския мирен договор от 1919 г. и цената, която плаща съвременният свят). Изразените мнения са негови лични.