Битката при Ахелой преди 1100 години е в топ десет на победите на българската армия през вековете, каза в интервю за БТА историкът проф. Пламен Павлов. Победата на Симеон Велики срещу византийската агресия при Ахелой на 20 август 917 година е доказателство за българската хегемония в Югоизточна Европа в онези времена и за ролята на цар Симеон, като български владетел, влияещ на европейските политически процеси, отбеляза специалистът по средновековна история.
По думите му, ако говорим със съвременни понятия, тази битка е израз на първото национално обединение на българския народ, тъй като тогава всички населени с българи земи са в състава на държавата. След битката България е с гарантирано надмощие на Балканите в продължение на десетилетия, което е в основата на "Златния век", отбеляза проф. Павлов. От историческа гледна точка цар Симеон е владетел - интелектуалец, наричан син на мира, роден около 863-864 година, когато се е състояло Покръстването и е сключен дългосрочния мир с Византия, припомни историкът.
Когато Симеон идва на власт през 893 година, Византия нарушава добрия тон като премества тържището за българските стоки от Цариград в Солун. Това действие, извършено без съгласието на българския владетел, е поводът за война, от която цар Симеон излиза победител. Войната обаче не е само "икономическа", както често се твърди - военният отговор от българска страна е в резултат и от пренебрегването на българските интереси и суверенитет от страна на тогавашните византийски управници, посочи медиевистът.
В края на века, през 899 година - е българското териториално разширение в посока Адриатическо море. През 904 година се получава поредно напрежение между двете държави, а българо-византийската граница минава само на 20 километра северно от Солун и така на практика Беломорска Тракия влиза в пределите на Българската държава, припомни проф. Павлов. 
По думите му това е доказателство, че българските земи са били между три морета, но не бива да забравяме, че на тази територия и в момента живее българско население. "България е била на три морета, това не е мит, а историческа истина", посочи проф. Павлов.
Политическата конкретика от 912-917 година е съпътствана от криза във Византия. Смъртта на император Лъв Шести поражда династични проблеми и борба за власт. В този период се стига до идеята за династичен съюз чрез брак между една от дъщерите на цар Симеон и малолетния император Константин Седми. Съюзът дава правото на българския цар да бъде регент на византийския император. Така българският владетел става василевс /император/ като тъст и регент на малолетния император Константин и това силно обезпокоява византийския елит, посочи историкът.
Когато през 914 година е извършен военен преврат във византийския двор, отношенията между двете държави се влошават. Процесът ескалира през 917 година, когато Византия прави опит да нанесе масиран изпреварващ военен удар срещу България, който приключва с битката при Ахелой. 
Битката в някои исторически справочници, включително и западноевропейски, се смята за едно от най-големите военни сражения през Средновековието, уточни специалистът. Твърди се, че в него са участвали две армии от по 60 хиляди души или общо 120 хиляди души са били воюващите от двете страни. "Все пак в Средновековието числата са нещо много относително, но при всички положения става дума за огромни военни сили", уточни проф. Павлов. Участвал е целият наличен потенциал на Византия във военно отношение - с войски от Мала Азия, и от различни близки и далечни провинции. Битката се води на полето при Анхиало /днешно Поморие/ и Ахелой. 
Според някои изследователи точното място вече е погълнато от Черно море заради промени на бреговата линия и пируетите на реката през вековете.
Византийската сухопътна армия е командвана от Лъв Фока, представител на една от най-значимите военни фамилии. Замисълът е бил на практика да бъде унищожена Българската държава, смята специалистът. Според него това е повторение на замисъла на Никифор Първи от 811 година. Доказателство за тази теза са огромните сили, които са хвърлени в битката и нейната тежест. 
В бойните действия цар Симеон участва лично, убит е конят му в хода на боя. Сражението е кърваво, а тактиката на Симеон е била да вкара противника в засада. Стратегията е била успешна, защото Лъв Фока се скрива в Несебър, което означава, че е трябвало да бяга на север, а не на юг, т.е. обратният път на византийската армия е бил отрязан, посочи проф. Павлов. 
Жертвите на Византия са изключително големи. Византийският историк Лъв Дякон, който пише за битката десетилетия по-късно, говори за "костите, които се виждали години по-късно на мястото". Битката е била отразена в кореспонденцията между цар Симеон и патриарх Николай Мистик. От нея става ясно за тревогата от българската победа във Византия, и за опитите Симеон да бъде омилостивен. 
Според проф. Пламен Павлов погрешна е представата, че Симеон е военолюбец, обладан от мания да превземе Константинопол. Това не отговаря на истината, защото той е трябвало да отблъсне византийската агресия, а не да завладява чужди земи. 
Походите на Симеон Велики през годините са били по-скоро демонстрация на военна сила, и те не могат да бъдат тълкувани, че са отслабили българската държава, подчерта историкът. 
При цар Петър, синът на Симеон - България в никакъв случай не е слаба. Това, което Симеон е оставил, е огромна територия с поданици, с данъкоплатци, и с осигурени данъци и приходи от търговия, идващи и от Византия. Това териториално разширение води до допълнителни средства за култура, за разцвет. Така че част от "Златния век" е била военната мощ на България, обобщи специалистът.
В средновековната история цар Симеон остава като изумителен дипломат, храбър пълководец и образован владетел. Прозвището, с което Симеон е наречен от един тогавашен италиански епископ и интелектуалец /Лиутпранд от Кремона/, е "Семигрекос"/"Полугрък"/, което не означава "полу-византиец", както погрешно се мисли, а е сравнение с древните "велики елини" - личности от ранга на Платон и Аристотел, на Демостен и античните историци, които българският цар е познавал отлично. Помнен е заради степента на знанията, придобити в Магнаурската школа в Константинопол, припомни историкът. 
В периода, когато Византия се подготвя за атаката през 917 година, тя се опитва да привлече маджари /унгарци/, печенези и други народи. От византийските източници става ясно, че маджарите и печенезите участват във войната, но на страната на България, което показва, че Симеон е успял да извърши дипломатическа контраофанзива и е лишил Византия от нейните съюзници, разказа проф. Павлов.
Като възпитаник на византийската школа, Симеон отлично знае какви са инструментите за противодействие и ги прилага умело. Симеон като високообразована личност и "книголюбец", както го наричат неговите съвременници, е бил в състояние да разчете геополитическия замисъл на противника, да му отнеме козовете, да го обезвреди на ниво дипломация и в същото време да развие великолепна военна стратегия. Самочувствието на владетеля е оправдано, защото той е политик от европейски мащаб, контактувал с всички владетели от онова време, подчерта проф. Павлов.
Битката при Ахелой е доказателство, че България е била велика сила, и, че възходът на една държава може да бъде постигнат от образован владетел със стратегическо мислене, което защитава интересите на страната и народа му, посочи специалистът.
В научните среди 1100-та годишнина от българската победа срещу Византийската империя при Ахелой тази година ще бъде отбелязана с авторитетна научна конференция. Тя е организирана от факултетите по история в СУ "Св. Климент Охридски" и ВТУ "Св.св. Кирил и Методий", Историческият музей в Поморие и Община Поморие.
Пряко заети с организацията са доц. Георги Николов от СУ, доц. Николай Кънев от ВТУ и самият проф. Павлов. В престижния научен форум ще участват както български специалисти, така и утвърдени имена от целия свят. Личността на Симеон Велики, неговите военни и духовни дела продължават да занимават византолози, историци, археолози, изкуствоведи и учени от Великобритания, САЩ, Франция, Русия и други държави. 
Най-новият научен труд, посветен на знаменития български владетел и неговата епоха, е на полския византолог проф. Мирослав Лешка. Тази книга в превод на български език ще бъде представена в рамките на конференцията, посветена на годишнината, каза проф. Павлов.