Снимка: Getty Images

Вечен дубъл за Ингмар Бергман

Ингмар Бергман е една от най-значимите и влиятелни фигури в историята на световното кино. Съществуват не малко спекулации с неговото публично присъствие, което самият той яростно напада през целия си живот, може би със страстта, с която понякога се гони сянка. Неговата личност е по-скоро неуловима за пресата, трудно е да бъде вкарана именно в рамките на обектива – той не просто не желае да е публичен, в смисъл на медиен обект, а се отнася с пренебрежение към церемониите, на които награждават собствените му филми. Наградите са само знак и тук Бергман не се интересува от авторството, което обществото желае да му признае. Драматичен в отношенията си с Бог, той отрича това бащинство, което носи признание и слава на твореца, макар и (както понякога се случва) творецът всъщност да е самият той.

В киното той дебютира с филма "Криза" (1944), който хладно и отдалечено рисува линиите на един любовен триъгълник. Бергман има тази страст през целия си живот – да показва колко надълбоко могат да са границите на отдалечаването, колко обезличен можеш да бъдеш всъщност, ако си прекалено трансцендентен. Самият той е син на лутерански свещеник (Ерик Бериман) и е възпитаван строго – "В основата на нашето възпитание лежаха такива понятия като грях, признаване, наказание, опрощаване и милосърдие – конкретни фактори в отношенията между деца и родители, между себе си и Бог." – пише той в спомените си.

Разцветът в работата на Бергман започва в края на 50-те, когато буквално на един дъх заснема три филма, които впоследствие, заедно с неговото име, ще останат безсмъртни в историята на киното. "Седмия печат" разказва за средновековен рицар, смачкан от жестокостта на християнските догми и разочарован от тях, но не и от Бог. Тръгвайки от личната си история с протестантскята вяра, Бергман цял живот ще създава шедьоври като истински творец, и после ще се отнася сурово към самия себе си, сякаш както бащата – свещеник, който е налагал догматично един морал, от който избива хлад. 

"Поляната с дивите ягоди" също е посветена на темата за изкуплението, но тук перспективата е обърната от младост към старост и ние можем да видим, че Бергман ползва огледалната реалност – отразяването като обратно виждане навътре, още тук и това ще е само началото. Главният персонаж – възрастен професор, е изправен пред нещо като екзистенциален съд, в който красотата, тревогата, помирението са новите фактори, които задвижват кутията на отразяването.

"Изворът на девственицата" е средновековна скандинавска легенда за покровителството на природата. Има една околна среда, която взаимодейства с човека на небиологичен език и която може да превърне старостта в младост, да потопи човешкото тяло в купола на някаква изначална вода и да го превърне в младенец. Бергман минава по тази траектория на цялото време, което човек има под слънцето, и неговото творчество е циклично, точно както раждането и смъртта бележат завъртането на една история.

Бергман е дете на времето си и края на 50-те и началото на 60-те са не само неговата златна епоха. Това обаче са годините, в които светът за първи път има възможността да отреагира на ужасите от двете световни войни и да замръзне в изолация като превърне икономическото разединение в проекция на физическата и метафизическа смърт, преживяна съвсем скоро. И Бергман е един от гласовете на това време – той дехуманизира душата, дадена от Бог, и отново се завръща към темата за невъзможността истината да бъде позната. С "Като в огледало" (1960) започва едно десетилетие на Бергман, в което той ще има тежката роля да отрази ада на поствоенния свят, в който човекът е тъмно петно върху мръсно стъкло. С други думи – естетиката ще се превърне не в правдоподобен, а в изкривен образ на деформираното световно тяло. 

Днес ние много по-малко можем дда усетим това, което е преживял първородния зрител на Бергман. Излизайки завинаги от религиозната догматика, той започва да провокира сетивата  със сцени, които киното до този момент отхвърля като недопустими. "Мълчание" (1962) показва разцепената на две личност, задвижвайки сюжета като конфронтация между две сестри (до много голяма степен като библейското противопоставяне между разума и чувствата в историята за Марта и Мария). И бунтът, който Бергман посява, дава своите първоначални плодове. След излизането на екран на "Мълчание", Бергман и тогавашната му съпруга получават стотици обаждания по телефона със заплахи за убийство. Получават и множество анонимни писма със същото съдържание.

След излизането на този филм обаче, Бергман застава на един връх, от който никога повече не слиза. През 1963 г. той  получава предложение да оглави Драматен в Швеция, което приема и открива сезона с "Кой се страхува от Вирджиния Улф?"

През 1965 г. излиза "Персона", който Бергман създава след боледуване на белите дробове. Отново замесвайки личността си в тестото на собственото си творение, той започва връзка с Лив Улман, която изиграва една от главните женски роли. Първоначално филмът е трябвало да се казва "Кинематограф", но в последния момент Бергман сменя името, ознаменувайки разбитата душа, застанала пред собственото си отражение. Най-ужасяващото е когато изображение няма. Филмът започва с кадри на лампа на проектор, но завършва тревожно, макар и циклично в началната си точка. За него и за "Шепот и викове" (1972) Бергман казва, че това са произведенията, които най-добре го определят като артист.

"Кинематограф" и "Персона" се казват и компаниите на Бергман, във връзка с които го обвиняват в съмнителни транзакции и укриване на данъци. Арестуването му по време на репетиция, разпитът в ареста и обществения скандал, го докарват до нервен срив, заради който прекарва три седмици в психиатрична клиника. Малко по-късно той написва писмо, в което обявява, че е принуден да емигрира, защото не може да работи под натиска на бюрокрацията.

Пак с този маниер, след снимките на "Фани и Александър" (1982), той казва, че смята да прекрати работата си в киното, макар че това не се сбъдва с точност. 

Бергман умира на своята обетована земя – остров Форьо, където някога е заснел "Като в огледало" и "Мълчанието". Той затваря очи за последен път и за винаги на днешния ден преди единадесет години, макар че това, отразено във Вечността, няма никакво значение. Приел гласа на човек, който иска да очертае отсъствието на Бог, да отрази механизмите на злото, той прави това, което само великото изкуство може – вглеждайки се в липсата, да отрази Присъствието. 

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види