До 18. век халюцинациите и техните разновидности са смятани за независими болести или синдроми. През 1821 г. Алексис Винсент Чарлз Бербигюер, френски автор и демонолог, публикува три тома със заглавие The imps. All the demons are not from the other world. – "Дяволчетата. Не всички демони са от другия свят.",в които описва мъчителни изтезания от малки злонамерени дяволчета. Тогава той е пациент на Филип Пинел, наричан от някои "бащата на съвременната психиатрия".

В книгата си Бербигюер разказва за срещата си с Пинел: "Слушаше ме с изключително внимание, а след това ми каза, че знае коя е болестта ми и че успешно е лекувал други хора, които я имат." Въпреки това Бербигюер продължава да се чувства измъчван от дяволчетата и обвинява Пинел в лъжа.

И всъщност Бербигюер се оказва прав. Халюцинациите не са болест, а симптом, но тази концепция се развива малко по-късно през 19. век и то след "дълъг и безсмислен" дебат, както го определя един от присъстващите психиатри. И въпреки че сега халюцинациите се считат за болестен симптом, те не винаги са болезнени или увреждащи. Като симптом те могат да индикират неправилното функциониране на мозъка, което е знак, че може да последва друг увреждащ симптом. Сами по себе си халюцинациите не могат да бъдат категоризирани като добри или лоши.

Последствията след халюцинации са много различни в отделните случаи. Например нискочестотните слухови халюцинации, които са широкоразпространени (на между 10% и 15% от хората им се причува нещо), са най-обикновени и причиняват само малка неприятност или смущение. Слуховите халюцинации при болни от шизофрения, които изпадат в психотичен епизод, обаче могат да бъдат много агресивни и мъчителни.

Някои хора, независимо дали имат психично/неврологично заболяване или не, изпитват удоволствие при халюциниране. Понякога хора, които скоро са преживяли загуба на близък човек, имат визуални халюцинации и ги намират за утешителни. Съществува проучване сред вдовици и вдовци, което сочи, че 86% от тях намират халюцинациите за приятни и полезни.

Хора със синдром на Чарлз Боне (често срещано състояние при хора, загубили зрението си, което ги кара да виждат несъществуващи неща) съобщават за смесени преживявания. Според Оливър Сакс да видиш лице, често деформирано, е единствената много често срещана халюцинация, която хората с този синдром трудно понасят. Втората най-често срещана халюцинация са анимациите, но някои пациенти нямат нищо против тях.

В последните години много хора умишлено предизвикват халюцинации, като участват в церемонии с аяуаска – традиционна практика сред местното население край Амазонка. Тези церемонии целят достигането на "духовно пробуждане“, постигнато чрез преживяване с видения.

Халюциногенни наркотични вещества се използват за вдъхновение и достигане на нови нива в творчеството. В книгата Riding So High, The Beatles and Drugs е описано влиянието на LSD върху творчеството на Бийтълс в годините 1965-1968, албумите Revolver, Sgt Pepper’s Lonely Hearts Club Band.

Халюцинациите провокират дебат относно същността на действителността. За разлика от въображението, те сякаш не са плод на нашето собствено творчество, най-често са извън нашия контрол, сякаш идват от външния свят и имитират възприятието. Много хора биха казали, че лесно можем да определим действителността, като накараме голяма група от хора да я потвърдят. Оказва се обаче, че халюцинации могат да бъдат преживени и от големи групи хора.     

Такъв пример е Koro – синдром, срещан в Югоизточна Азия, при който мъже получават паническа тревога, мислейки си, че пенисът им се свива, прибира и дори изчезва. Но истината е, че само защото много хора възприемат нещо за истина, не означава, че то е истина.