Към един постамерикански Близък изток

Питър Апс от Ройтерс

Докато протестите в арабския свят се разпространяваха в края на 2010 и началото на 2011 г., администрацията на Обама се мъчеше да изработи някаква стратегия. Разпъвана между продължаване на подкрепата за авторитарните управници, които бяха отдавнашни съюзници на САЩ, и продемократичните протестиращи по улиците, тя криволичеше насам-натам и рядко поемаше пълен ангажимент към една от двете страни.

Колко влияние изобщо е имал Вашингтон върху събитията в региона остава отворен въпрос. Най-решителното действие на Обама - да се намеси с военни средства в Либия за свалянето на Муамар Кадафи - безспорно се отрази на събитията там, въпреки че последвалият нестихващ конфликт и нестабилност едва ли бяха предпочитаният резултат. В Египет САЩ в крайна сметка не направиха нищо, за да спрат военните да вземат отново властта, докато в Сирия подкрепата за хората, които се опитваха да свалят Башар Асад, беше в най-добрия случай равнодушна. Едва когато нещата опряха до побеждаване на "Ислямска държава" САЩ истински се ангажираха във военно отношение, а събитията от последната седмица показват, че при управлението на Доналд Тръмп даже това не може повече да се приема като даденост.

Дори по обърканите стандарти на ангажирането на Вашингтон в Близкия изток, събитията през последната седмица бележат дъно. Решението на Тръмп да изтегли силите на САЩ от райони под кюрдски контрол в Сирия ще се приеме от мнозина в региона като нов знак колко ненадеждна може да е американската подкрепа, а Русия с готовност ще запълни пролуката със свои войски, за да държи турците и кюрдите настрана едни от други. Дори голяма част от членовете на правителството на САЩ изглежда са стреснати от действията на собствения им главнокомандващ, който даде ясен сигнал, че според него ролята му е да изтегли САЩ от целия регион, ако е възможно. 

РЕГИОНАЛНИ СИЛИ 

Дори и Тръмп да загуби Белия дом през 2020 г., никой президент демократ - например сенатор Елизабет Уорън - няма да държи особено САЩ да поемат водеща роля, особено военна. Това означава регионалните сили да предприемат много повече самостоятелни действия, често пъти нехаейки за хуманитарни и други последици. Подобно на Турция в Сирия, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства знаят, че рискуват да загубят западното въоръжение и подкрепа заради продължаващата си война в Йемен, но това не изглежда да се отразява на решенията или действията им.

Във Вашингтон вече се набляга на борбата с Китай и в по-малка степен с Русия, като по-голямата енергийна независимост благодарение на собствени запаси избутва Близкия изток рязко надолу в списъка на приоритетите на Америка. Има е немалка степен на умора от региона. В края на краищата администрацията на президента Джордж Буш сгреши в надеждата си, че военната намеса в Ирак ще е от полза за вътрешната и външната сигурност на САЩ. Обама се справи съвсем малко по-добре с колебливата подкрепа на администрацията му за протестите от Арабската пролет, за които мнозина в Белия дом и Държавния департамент се надяваха, че са признаци на системен регионален преход към демокрация от западен тип.

Надеждата беше, че това ще е от помощ и за САЩ и съюзниците им в дълговечната им конфронтация с Иран - всъщност вторачването в това десетилетно противопоставяне е едно от малкото общи неща между управленията на Обама и на Тръмп. Вместо това обаче почти всяка стъпка, като решението на Обама да изтегли войските от Ирак и на Тръмп да ги изтегли от Сирия, е от полза за Техеран.

Неотдавнашните атаки над танкери и саудитски петролни обекти показват, че поне някои елементи в иранското правителство сега смятат, че няма какво да губят като действат по свое усмотрение. Същото важи и за други, също толкова силни държави в региона, особено Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства. След като европейски и други държави блокират продажбите на оръжие за тях, тези страни все повече се обръщат към Китай и Русия за подкрепа.

ПОДЛОЖЕНА НА САНКЦИИ

Това се отнася в най-голяма степен за Турция, която сега вероятно ще бъде подложена на санкции от САЩ и Европа. Дори преди събитията от последните две седмици, Анкара водеше лют спор с Вашингтон заради покупката на руски противоракетни системи С-400, заради която Турция беше изключена от програмата за обучение на пилоти и купуване на изтребители Ф-35.

Сближаване по тази линия сега изглежда най-слабо вероятно, след като САЩ се готвят да санкционират Турция за предприемане на действия, за които президентът Ердоган очевидно смята, че вече са били негласно одобрени от Тръмп. Това насочва вниманието към друго оплакване на съюзниците на САЩ в Близкия изток - че непредсказуемостта на Вашингтон при управлението на Тръмп прави почти невъзможно сключването на споразумения с него. Това не би трябвало да е изненада - президентът на САЩ и високопоставените му представители често пъти са на почти напълно различни позиции, особено по дълготрайни военни ангажименти в страни като Ирак и Афганистан.

С наближаването на изборите Тръмп ще има по-малко желание от всякога да се намесва в един регион, който очевидно възприема като политически вреден. В дългосрочен план обаче това може да се окаже по-маловажно от промените, които протичат в Близкия изток, където хората с власт все повече смятат, че Вашингтон си тръгва и не се вълнуват какво биха искали САЩ.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види