През последните няколко дни станахме свидетели, благодарение на фестивала One Dance Week, на един решително могъщ спектакъл на световноизвестния хореограф Димитрис Папайоану.

Окъде да започнем да разплитаме златната нишка на тази визуална творба?

Дали от сценографията, която надмина всички наши очаквания с мащаба и реализацията си. Два тира по 17 метра извозиха декора на "Великият укротител" и благодарение на гръцките и български екипи успяхме да видим в цялост всичко това на сцената.

А именно една семпла на вид сцена, поставена под наклон с множество местещи се плоскости, които са ключови за актьорската игра. Мобилната повърхност беше и съучастник в действието, защото тя се явяваше и Земята, и Луната, и всичко, до което човек би могъл да се докосне.

Мащабът на сценографията се обема от присъствието, изпълнението и превъплъщенията на танцьорите. Те я обхождат, те я танцуват, те я владеят напълно.

Трансформациите им са ярки, запомнящи се и изглеждат като едно цяло. Телата им се сливат, за да се превърнат в кентавър или пък за да дадат възможност на човека да се отърве от гравитацията.

Защото всъщност няма граници на човешкото, то присъства в митологията и в космонавтиката по абсолютно същия начин. Също като любовта във всичките й форми и измерения, между мъжа и жената, между мъжете, жените, груповото удоволствие, всичко това прави и обединява човека откакто съществува.

Димитрис Папайоану винаги е доказвал с работата си, че обича човешкото тяло и не се страхува да експериментира с него. Но чрез лекота, а не сложност на движенията.

Това е спектакъл за войната, но и за реколтата и най-вече за това, че всичко е циклично. Едно отмира – заравят го, друго се ражда – трябва да го открием. "Великият укротител" показва вечно търсещия Аз, заедно с осъзнаването, че в крайна сметка имаме нужда един от друг. Отчаяна нужда някой да стане свидетел на живота и на болката ни, на смъртта ни.

Етосът на войната е ключов, състезанието вътре в нас, желанието да побеждаваме, но и да бъдем победени.

"Вечният укротител" е построен фрагментарно, показва сцените на житейското, без да има конкретен разказ, защото в крайна сметка се опитва да обговори всички важни за човечеството въпроси, абсолютно всички.

Там присъства и култът към древногръцкото, и предхристянското, но едновременно с това показва докъде е стигнало човечеството в търсенето на знание. Наистина брилянтна реплика на Рембранд по "Урок по анатомия".

След като веднъж тялото не е табу, ние искаме да влезем в него и неусетно да го унищожим, било то обичайки го, било то мразейки го. Няма разлика.

Мога още да навлизам в този нестихващ визуален разказ със същата онази стръв на човека. Но нека се огледаме във финала на спектакъла. Защо накрая изровихме заедно скелета, не нещо друго?

За да го видим заедно, разбира се, и впоследствие той да се разпадне. Всичко отново предстои.

Само че имаме една златна нишка, какво да правим с нея?