Детската литература е и трябва да бъде, поне до някъде, литература на мечтите. Сюжетът, героите и цялостното творчество на автора като че ли са длъжни да направят най-вече едно нещо - да накарат децата да мечтаят и да фантазират. Именно през тези съпреживявания на литературния текст, когато сме най-малки, ние открехваме вратата към нашия собствен потенциал да направим същото с наличния ни свят - да го претворим. И може би заради голямата яркост и често фантастичност на героите и нещата, които им се случват, ние, някак без да искаме, пренасяме тази представа и за автора на самия текст. Но историята никога не е своя автор биографично - тя е неговите страдания и неговите желания, маркирани от реалността. Както ще видим в следващите примери, тази биографична реалност е буквално противоположна на приказната развръзка, която ние познаваме от книгите за деца. 

Знаем много за Meчо Пух, който предизвиква в нас чувста, смесени между сантименталност, лека тъга и дълбока надежда. Aлън Александър Милн - неговият създател, обаче има не лек живот. Да започнем с това, че той живее в много трудни взаимоотношения със съпругата си. По време на Първата световна война се записва като доброволец на фронта. Заради твърдото настояване на съпругата си се връща, но вече не е човекът, който е бил. Войната му е разкрила неща, които трудно преживява, той изпада в депресия и не може нито да забрави, нито да се откъсне от ужасите на преживяното.

Детската книга за Мечо Пух той написва след множество опити да прави литература за възрастни. Тогава обаче му хрумва, че трябва да създаде произведение, което не да репрезентира ужасите на войната, а да е максимално отдалечено от нея - и така се ражда познатият ни Мечо Пух, който е миролюбив, обичлив и винаги изпълнен с житейска мъдрост и лека тъга.

Когато измисля своя герой, Милн се отказва от останалите си опити да описва преживяванията си на фронта, но това го подтиска, защото не успява да намери пълноценен начин да изрази мъката. Едновременно с това се случва още нещо, което дълбоко ранява писателя - неговата жена го напуска заради друг мъж и изоставя сина си. След време тя размисля и се връща, но така или иначе това вече е белязало връзката й с Милн по много болезнен начин. Той, парадоксално на това, още по-упорито започва да пише детски истории, описващи забавни, ведри случки.

Знаменитата авторка на “Пипи Дългото чорапче” има не по-малко травматичен житейски опит. На осемнадесетгодишна възраст тя забременява от своя шеф, който освен, че е доста по-възрастен от нея, е и женен. Тогавашното време е много строго със своите порядки и тя е изправена пред житейска дилема - да направи аборт, да се омъжи за бащата на детето (който й предлага това) или да роди и даде за осиновяване новороденото. Тя решава последното, но после целият й живот е посветен като че ли на това да опише любовта си към това дете, което не е имала шанса да отгледа в първите му години. Ражда детето си в Дания и го оставя в семейство, с което по някакъв странен начин се договаря, че ако успее, ще се върне, за да го вижда или дори да си го вземе. След това преживява няколко години на тежка бедност, но в крайна сметка успява да започне добре платена работа като секретарка в Кралския автомобилен клуб. След известно време нейният работодател й признава, че е влюбен в нея и й предлага да се оженят, но тогава тя му разкрива, че има син, който е даден за отглеждане в друго семейство. Човекът се оказва повече от романтичен и казва, че тъй като обича нея, обича и всичко в живота й и й предлага да вземат обратно сина й и да го отгледат като свое дете. Така Астрид става госпожа Линдгрен.

Това са само два примера за това как една житейска история може да бъде преобърната и претворена в прекрасни текстове, които като че ли компенсаторно, успяват да насадят надеждата още в ранните детски фантазии, а впоследствие - ако тя случайно е изгубена (както често се случва) - да я възтановят.