Наистина си заслужава да гледаш българско кино, защото в последните години проследяваме бавното му, но сигурно развитие, разклоненията, по които тръгва жанрово, начина, по който се усъвършенства самото заснемане, както и играта на актьорите. Защото доброто кино се получава след много снимане и придобит опит. Всичко друго са самотни проблясъци на гениалност, които, така или иначе, са спорадични.

Затова с моя кино приятел решихме в дъждовния следобед да подарим времето си на новия филм на Илиян Джевелеков – "Вездесъщият". Няма да скрия, че от различни източници бях чула, че филмът си струва. Да, съгласна съм с това, че филмът е гледаем, което значи много в света на киното. Тоест не се чувстваш прецакан в загубата на два часа от живота си, даже напротив…

Ще започнем с нещата, които са се получили във филма. На първо място историята – хрумката, която се развива в цялостен филмов разказ. И то такъв, че влияе на зрителите по онзи категоричен начин, който те предизвиква да се съпоставяш през цялото време с историята. Ами ако аз направя това, способен/а ли съм на подобно нещо, как бих реагирала на тази ситуация… Защото "Вездесъщият" ни кара да се чувстваме и малки, и големи, и смислени, и безсмислени, жадуващи, и адски самотни.

Историята накратко те поставя в обувките на един писател и творчески директор на рекламна агенция, който съвсем случайно се увлича в това да наблюдава останалите… през скрити камери.

Джевелеков винаги хваща онези пулсиращи теми в съвремието ни, спомни си Love.net. Всички знаем, че сме наблюдавани под една или друга форма, открито-скрито, доброволно или пък не… Но какво би се случило, ако ние влезем в ролята на ултимативния наблюдаващ. Как бихме променили живота си и живота на останалите? Във "Вездесъщият" ще видите как плавно всичко познато придобива различна форма, как преценката ни се изкривява от истината. Да, точно от нея! Колкото и да не ни се вярва именно абсолютната истина би могла да обърка живота ни, затова не сме програмирани да я узнаваме изцяло и да живеем с нея.

Усещането за истина е благодарение и на актьорската игра на някои от актьорите. Казвам на някои, защото уви засега било то поради липса на опит или пък заради загнездена школовка, не всеки успява да бъде персонажа си, така че да му повярваме.

Напълно заслужена Златна роза за Теодора Духовникова (и самият филм отнесе тазгодишното отличие). Ще кажете, че нейният персонаж предразполага към дълбочина: жена – психоложка, на средна възраст, отдръпната от живота и от себе си. Да, но Духовникова можеше да го изиграе повърхностно и напълно в клишето. Слава Богу не го прави. Виждаме актьорски почерк, с който тя естествено бележи тази си роля.

Велислав Попов, който пък е в главната роля, също успява да изнесе филма на раменете си. Ставаме свидетели на развитието на персонажа във филма, като той съумява да не преиграва. Което е трудно, особено като почти през цялото време е в кадър.

Отново обаче, както в почти всички български филми, ритъмът е умишлено забавен. Някак си все не могат да удържат юздите на темпото и съответно в тотално безсмислени сцени следват разточителни диалози ала Волтер или пък пренасищане от повтаряне на едно и също послание. Да, разбрахме от първия път, не сме тъпи, поне не толкова, за колкото ни вземате…

Във "Вездесъщият" пропадането не е голямо, но ние лично бихме свили поне 10 минути от разказа. Като цяло с моя кино приятел сме доволни, говорихме си за филма вечерта и ще го запомним.

Тоест "Вездесъщият" си е свършил работата с нас, сега е ваш ред!