Здравейте отново, търсачи на космически загадки. Щом сте тук, вероятно знаете, че това е втората част на хрониката на лова на Деветата планета. Ако все още не сте прочели нейната първа част, можете да го направите тук.

Както вече стана дума в първата част, търсенето на Планетата Х или Деветата планета продължава вече повече от един век с променливи успехи. През 2016 г. двама астрономи на име Майкъл Браун и Константин Бейтиджин дават нов тласък на усилията в тази посока. Скоро обаче астрономите и любителите се изправят пред една голяма трудност – космосът е прекалено тъмен. За да можем наистина да видим който и да е обект в Слънчевата система, трябва светлината от нашата звезда да стигне до него, да се отрази и да се върне при нас. Разстоянието тук играе голяма роля. В зависимост от това къде в орбитата си се намира Деветата планета, тя може да е между два и дванайсет пъти по-далече от Слънцето, отколкото който и да е друг обект в системата.

Начинът, по който образи на космоса достигат до нас, също може да се окаже от ключова роля за откриването на Деветата планета. Ако тя се намира на една равнина с други ярки космически обекти, като например някой от ръкавите на Млечния път, това би означавало, че зад нея ще има много източници на фонова светлина, което би затруднило забелязването й с класически методи, подобни на тези използвани от Пърсивал Лоуел.

От друга страна, компютърните технологии на радиотелескопите също не са перфектни и алгоритмите им лесно се объркват от случайни шумове и грешно подадени данни. Това е причината Брад Тъкър и неговият проект "Светове в задния двор" да се обърнат за помощ към астрономите любители. Рамките на проекта на широката общественост се предоставят хиляди снимки на нощното небе, а всеки желаещ може да ги разгледа и да посочи, ако е забелязал някакво отместване, което да индикира движение на близък в космически мащаб обект. Желаещи да открият Деветата планета никак не са малко, а миналата година един от любителите астрономи забелязал четири обекта, които се оказали достойни за по-нататъшно проучване. Понастоящем повече от 500 000 потребители анализират около 300 000 снимки от широкоъгълен инфрачервен телескоп, предоставени от НАСА.

Друг потенциален начин за откриването на Деветата планета могат да се окажат радиотелескопите. Понастоящем те се използват главно за проучване на дълбокия космос и дори за долавяне на остатъчни сигнали от Големия взрив. Това означава, че фокусът им е далеч отвъд нашата слънчева система, а много честно те дори се опитват преднамерено да заобикалят близките обекти. Търсенето на деветата планета обаче може да промени това, пък и с настоящия темп на технологично развитие скоро цялото небе ще бъде обхванато от радиотелескопите.

И въпреки това основната задача остава това да се обясни странната орбита на така наречените Транснептунови обекти или ТНО, за които вече стана дума в първата част на текста. Според теорията на астронома Мишел Банистър, преподавател в Кралския университет в Белфаст, обект или обекти много различни от планетите може да са причината за неестествените орбити, които наблюдаваме днес. Това може да се е случило преди около четири милиарда години, по време на период, познат като "късната тежка бомбардировка". Събитието се изразявало в това, че по някаква причина нашата слънчева система била "атакувана" от нетипично голямо количество комети и астероиди. Много от тях се разбивали в младите планети, като доказателство за това са и огромните кратери, които и днес виждаме по лунната повърхност.

Предполага се, че това е станало вследствие на близко звездно преминаване – възможно е в близост до нашето слънце да е преминала друга слънчева система. Според хипотезите, повечето звезди не се формират в изолация, а на групи. Когато нашето Слънце се е раждало, звездите във Вселената били разположени много по-нагъсто, така че тези близки звездни преминавания са били много по-често срещани, отколкото са днес. Гравитационното притегляне от едно такива преминаване може да изтегли Транснептунови обекти извън първоначалната им подредба спрямо планетите в системата. Възможно е и нашето слънце да ги е изтеглило от гравитационното поле на друга звезда и да ги е направило част от нашата слънчева система. Като потвърждение на тази хипотеза може да се разглежда и фактът, че химичният състав на обектите далече от центъра на нашата система се различава доста от този на по-близките.

Ан-Мари Мадиган – ирландски астроном, работещ към Университета в Колорадо, пък е поддръжник на различна теза. Тя смята, че ключът към загадката може да е доста по-прозаичен. Според нея досегашните изследвания не отделят достатъчно внимание на общата гравитация на всички ТНО и на това как тези принципно малки космически тела са влияели едно на друго в продължение на милиони години. "Гравитационните взаимоотношения и влиянията помежду им не са въпрос на чиста случайност – категорична е тя. Фактът, че те повтарят една и съща орбита отново и отново в продължение на милиони години, сочи, че гравитационните им сили са много по-големи в дългосрочен план, отколкото повечето от нас предполагат. Силата на гравитацията между тях може да променя траекторията и посоката на орбитата им."

Това, което теориите на Мадиган и Банистър не могат да обяснят, е защо тези обекти, освен всичко останало, са и близко разположени едни до други и извършват завъртанията си около Слънцето заедно. В последно време обаче се появяват и съмнения около хипотезата за близкото им разположение. "Небето е прекалено голямо, а ресурсите на телескопите са ограничени" – заявява Кори Шанкман, който е работил към Университет "Виктория" в Британска Колумбия, Канада, цитиран от списание "Уайърд“. Според него, може тук да става въпрос за множество неправилни предложения и предубеждения, защото ние все още не изследваме цялото небе. С други думи – това означава, че сме по-склонни да наблюдаваме и изследваме дадени обекти повече за сметка на други. По-лесно е, например, да наблюдаваме тела, когато те са в най-близката си позиция до слънцето, тази точка в орбитата им учените наричат периапсидал.

Роля играят и сезоните. Когато времето е добро и облачността по-малка, учените могат да наблюдават обекти с по-бледа светлина, а ясните и по-продължителни нощи, естествено, се случват в определени периоди от годината. Влияние оказват и големите и ярки обекти като Млечния път, тях астрономите обикновено избягват, когато търсят нови ТНО, защото, когато обектите с ярка светлина се окажат на фон, откриването на нови тела е почти невъзможно. Според Шанкман "това може да доведе до силни предубеждения за това къде да търсим и откриваме обекти с наистина големи орбити".

Банистър и Шанкман са сред учените, провели "Проучване на произхода на обектите във външната Слънчева система" (ОSSOS), чрез което се опитали да определят размера и ефектите от тези научни предразсъдъци. Проучването на небето започнало през 2013 г., а учените внимателно следили за това къде и за каква продължителност са насочени телескопите, но също и за това колкото "навътре" в космоса стигат те.

ОSSOS идентифицирало девет обекта с орбити подобни на тези, открити от Бейтиджин и Браун. Когато обаче Шанкман провел симулация, използвайки независима и надеждна база данни, той не открил никакви данни за скупчване. Разположението им напълно отговаряло на това, което се очаква от произволно разпръснати космически тела в слънчева система. И тук отново стигаме до позицията, в която се е намирал Лоуел и неговата Планета Х. Деветата планета може би е просто една статистическа вратичка – лесно решение на сложен проблем, което всъщност може и да не съществува.

И все пак рогът, слагащ началото на лова за Деветата, изсвирва в края на септември всяка година, когато нощите в северното полукълбо започва да става по-дълги. Според Бейтиджин шансът планетата да бъде открита в такъв прозорец е около 10% на година, което означава, че е много възможно през следващото десетилетие да получим категоричен отговор на въпроса съществува ли девета планета, или не. Един тепърва развиващ се проект в Чили може да окаже голяма помощ в тази посока. През 2023 г. се очаква да бъде открит големият телескоп LSST (Large Synoptic Survey Telescop), който ще наблюдава нощното небе с огледало с диаметър от 8.4 м. То ще е свързано със сензор с разделителна способност от 3.2 гигапиксела – най-голямата дигитална камера, правена някога.

Според Бейтиджин именно този телескоп може да има последна дума в търсенето на Деветата планета. Очаква се LSST да прибави още далечни обекти, принадлежащи към слънчевата ни система, по този начин той или ще ни помогне да намерим точното местоположение на планетата фантом, ако тя наистина е някъде там, или веднъж завинаги ще отхвърли нейното съществуване. "Това не е тема, за която можем просто да си правим предположения до безкрай – категоричен е ученият, – колкото и неприятна да е тази новина за любителите на конспиративните теории. Отговорът не може да бъде по средата, рано или късно той бъде категоричен, нужно е само достатъчно време."

Независимо от това дали планетата наистина съществува, или не, тя се е превърнала в идея, която непрестанно вълнува умовете на учените и въображението на любителите, също както Планета Х преди около век. Сега ние знаем повече от всякога за най-далечните краища на Вселената, но една скрита планета в задния ни космически двор звучи много по-близко и много по-примамливо.

Търсенето на този пленителен и потаен възможен свят движи напред научния прогрес в продължение на един век и е вдъхновил хиляди хора да обърнат поглед към звездите. "Слънчевата система е нашият космически дом, а подтикът да го разберем по-добре е просто проявление на човешкото любопитство и стремежа към откривателство – завършва Бейтиджин. Когато сме живеели в пещери, ние сме искали да разберем какво има зад хълма, щом построихме кораби, ние пожелахме да научим какво ни чака отвъд океана. Тази вкоренена нужда от откривателство сега ни кара да искаме да разберем какво има отвъд нашата планета. Това е искрата на естественото любопитство, която всички ние споделяме."