Кой не е ходил на морето и не се е връщал с красива раковина? Спомням си как като дете прекарвах часове на плажа в търсене на миди, като най-много се котираха розовите и тези с малка дупка, защото най-лесно ставаха на герданче. Помня дори, че почти във всеки дом имаше черупка от рапан, намерена на българското Черноморие, която се използваше като пепелник. После нещата се промениха, пепелниците спряха да са дефицитни, а раковините започнаха да се продават по сергии. При това в огромно разнообразие – цветни, лъскави, с шипове, точки и какви ли още не, някои дори залепени във фигурки и т.н. Въпросът, който винаги съм си задавал, е откъде идват всичките тези причудливи скелети на ракообразни, след като е очевидно, че не са от нашето море. Пък и кой ги лови такива – все еднакви, правени като по калъп.

Отговорът наскоро беше даден от просторно проучване или по-скоро разследване, проведено от National Geographic. Оказва се, както всички предполагаме, че произходът на красивите миди е доста зловещ. Преди всичко, ако все още има някой, който да мисли, че хората просто ги събират, изхвърлени на брега, ще трябва да разбием илюзиите му – всички ракообразни се събират промишлено от дъното на морето. Голяма част от тях идват от водите около Индия. Според работник в едно от предприятията, които се занимават само с това, той и колегите му извличат средно между 30 и 100 тона морски същества от океана месечно. Само в индийските брегове има няколко такива предприятия. След като биват буквално ожънати от морското дъно с подходящите за целта уреди, те са пренасяни в специално пригодени складове на сушата.

По-страшен е обаче процесът, през който минават черупките, за да придобият пазарен вид. Първо раковините, с все още живите в тях същества, защото те не умират веднага, щом бъдат изкарани на сушата, като това става с рибите, ги излагат на слънчева светлина, за да се "изсушат". Под "да се изсушат" разбирайте да умрат, а едва ли има по-нехуманен начин от този за умъртвяване на морско животно. Изложени на пряката слънчева светлина, те буквално се сваряват в собствен сос и едновременно с това се задушават.

След това раковините се потапят във варели, пълни с машинно масло и киселина, за да се почисти плътта на съществата. Маслото и киселината след това се изхвърлят неясно къде, много често направо в морето. След това ръчно се изтръгват остатъците и раковините се полират и допълнително се оцветяват ръчно.

Това развенчава и мита, че поне месото им е било употребено в хранително-вкусовата промишленост, а черупките се използват като вторичен продукт. Точно обратното е – съществата биват убивани заради черупките, както слоновете заради бивните, а бобрите заради кожата. Разликата е в това, че ние хората гледаме по-различно на морските обитатели и в частност на мекотелите и някак си не изпитваме същата жал към тях. Естествено, за това няма никаква основание – дали убиваш носорог или мекотело, за да си сложиш скелета му в секцията, е едно и също, освен че смъртта на морското животно е била дори по-ужасяваща.

Обработката на раковините е почти еднаква, независимо дали са добити по крайбрежията на Индия, Филипините, Индонезия, Латинска Америка, Карибите, Гърция или Турция. Освен това изключително малка част от търговията с раковини се регулира от Конвенцията за търговия със защитени видове на дивата фауна и флора (CITES) и органите, които трябва да следят за законността на добива. Но дори и когато видовете са безспорно защитени като розовия стромбус - вид соленоводен морски охлюв или главоногото бисерен наутилус, които имат едни от най-красивите и търсени раковини, е много трудно да спре контрабандата.

Според Алехандра Гойенечеа – старши международен консултант на организацията "Защитници на дивия живот", именно идентифицирането на вида, от който е взета раковината, е една от най-големите трудности при регулирането на международната търговия. Проблематичен е и фактът, че в Европа, Китай и Хонконг и Тайван раковините имат обща митническа сигнатура, независимо от вида, а понякога дори са заедно и с коралите, ракообразните и бодлокожите.

Остава въпросът какво може да се направи. За съжаление опитите на природозащитниците често удрят на камък. Почти никакъв ефект не са имали кампаниите, които се опитвали да убеждават художниците, работещи с раковини, да използват синтетични заместители от керамика или стъкло. Освен това правителствата не проявяват особен интерес към регулирането на производствата и търговията, защото бизнесът с раковини не е толкова доходоносен като тези с тигрите, слоновете и носорозите, а и към мекотелите общественото внимание е далеч по-ниско.

Единственият шанс на този етап е в ръцете на потребителите на раковини и красиви миди. Ако хората спрат да ги купуват, онези, които ги произвеждат, ще спрат да печелят пари и рано или късно ще се откажат. Това е изключително трудна, почти утопична задача. Но ако всички проумеем, че мястото на раковините е в морето, а не на масата под формата на пепелник или на крака ни под формата на герданче, и започнем да мъкнем други неща от морето, милиони морски обитатели ще бъдат избавени от сигурна и ужасна смърт.