Това не е книга за ГУЛАГ, това е книга за човека. За този, който "в затвора попадна на хора и стана човек“. Защото точно страшният лагер отваря очите на героинята Зулейха. А книгата на младата Гузел Яхина отваря нашите очи, очите на читателите. Книга атмосферна, пронизана с история, човечност/нечовечност и много любов. Любов не плътска, а истинска – любов на майката към детето, на жената към мъжа, на загиващия към неговия спасител, на твореца към неговото творчество, на човека към родината и живота. Авторката ни показва чрез историята на своята героиня и нейното обкръжение как, ако си изгубил вкус към живота, да си го върнеш. Как, като си поставиш цел, да вървиш към нея, да правиш това, което умееш най-добре, да се занимаваш с  това, което ти харесва, и най- вече – да бъдеш себе си.

Чудно е откъде младата Яхина има това мистично дълбоко философско познание за живота. В нейните описания събитията стават релефни, абсолютно реални.

През 30-е години на миналия век младата скромна, неграмотна татарка Зулейха живее в глухото си село с възрастен груб мъж и непоносима свекърва, които я имат за вещ. Тя е покорна и по цял ден е посветена на тежък домашен труд. Но веднъж я застига беда – в акция по разкулачване убиват мъжа й, а нея, като жена на кулак изпращат в лагер. Пътят е страшен, през цялата страна, в глад и ужас, пътищата – недостъпни, дълги месеци тя пътува към тайгата, където няма нищо, дори надежда...  Зулейха е в обкръжението на всякакви братя по съдба – религиозни фанатици, атеисти, буржоазни издънки,  руснаци, татари, немци, чуваши – всички те ще заживеят като равни  на бреговете на Ангара и ежедневно ще отстояват своето право на живот.  Понесли своя жребий, те ще се стараят да живеят човешки, без да проклинат участта си, а просто да намират какво да вършат, за да не полудеят в тези условия. Има го и комуниста, началника на лагера, който в случая също е жертва на времето, борец за "светло бъдеще“, но не и палач. Той устоява своя дълг, който вижда не в изпълнение на "плана“ а в в съхраняване на хората, които са му поверили. Всички са жертви. На времето.

Тежка е женската съдба. Но женското щастие е простичко. Истинската женска природа е способна не просто да оживее в подобни условия в жената, тя да роди дете и да бъде щастлива само защото него го има, само защото е отворила очи и за любовта, била тя непозволена или трагична.

 Романът се чете леко, макар тези страници от руската история да не са леки. Езикът е прост, маниерът на изказа изглежда суховат, но това още повече засилва възприемането на разказаното, което без показни емоции и цветущи детайли изглежда още по-страшно.

Книгата е с открит финал, което е добър психологически тест за читателя.

Няма да правя трактовка на финала. Всеки да го прозре, както иска. Но мисля, че всеки читател е повярвал на Гузел Яхина, на кинематографичния й стил, на характерите, които  изглеждат достоверни до болка, на пронизващите мистични понякога истории, на ужаса, болката и най-вече на любовта в романа "Зулейха отваря очи“.