Не знам дали сте забелязали, но сценарият около излизането на всеки нов филм на Ларс фон Триер е горе-долу един и същ. Огромно очакване, премиера, скандал, разгневени зрители, напускащи киносалоните, мрънкащи разбирачи, високи оценки от критиката, намиране на истинска публика, дълги обсъждания на заложените теми и мотиви, превръщане на филма в култов, огромно очаква на следващия филм. Така ще стане и с последния филм на Триер "Къщата, която Джак построи" (2018), ако не е станало вече. Той най-накрая ще дойде и в България – премиерата ще бъде в рамките на тазгодишното издание на "София филм фест", който ще се проведе от 7-ми и 16-ти март, и може да сте сигурни, че реакциите ще са полярни към истерични. В ролите пък са звезди като Мат Дилън, Ума Търман, Райли Киоу, Бруно Ганц и други.

"Къщата, която Джак построи" е всичко, което можете да очаквате от филм на Ларс фон Триер, плюс куп други неща, които не очаквате. Още от самото начало става ясно, че това не е обикновен филм за сериен убиец. Ако някой е очаквал нещо от типа на "Седем" или "Целуни момичетата", разочарованието си е изцяло за негова сметка. Тук има насилие, много насилие, дълги, тягостни сцени, които ти се иска вече да свършат, има и много черен хумор, но не от този тип, който те разсмива, а от онзи, който те кара да ти стане неудобно. В типичния си стил Триер фрагментира действието с епизоди, които много наподобяват есета върху различни теми – живот, смърт, изкуство, ролята на твореца и Бог, поднесени под формата на диалози между Джак и възрастен мъж на име Върдж, които, както вече всички вероятно са разбрали, е преработка на Вергилий от Дантевия "Ад", каквато е последната част на филма. Тук няма да се спирам на този мотив, защото за него, мисля си, вече се каза достатъчно. Въпросът, който всеки зрител трябва да реши за себе си, обаче е дали да възприема тези есета буквално, като лекции по теория на изкуството, психологията или теология, спуснати от жреческата уста на Триер, или през ироничен ключ, който преобръща филма с главата надолу.

Не може да се пропусне и Мат Дилън (Джак), който прави най-силното представяне в цялата си кариера, аз поне не се сещам в друга роля дори да се доближава до това свое изпълнение. Тук няма очакване, няма съспенс, има едновременно комичен, трагичен и изключително жесток поглед върху това как се формира съзнанието на масов убиец, как се строи тази къща, ако искате. Именно тук се корени и противоречивата природа на филма, Триер очевидно си е дал сметка, че, за да конструираш правдив (пък макар и комичен на моменти) образ на сериен убиец, не можеш да пропуснеш нито насилието над деца и животни, които са нещо като табу в съвременното масово изкуство, нито натуралистичните сцени с убийства, нито обсесиите и налудничавата перспектива към света.

Така че филмът определено не се гледа лесно, през повечето време се чудиш дали трябва да ти е смешно, да се чувстваш отвратен, или да се фокусираш върху темата, а не толкова върху случващото се на екрана. Всъщност темите са няколко – преди всичко Триер се опитва да ни покаже как и защо един човек може да се превърне в невъобразимо чудовище, дали е случайно стечение на обстоятелствата, дали човек се ражда такъв, или е някаква предопределеност. След като ни е поднесъл своята представа в първата половина на филма обаче, във втората той я пародира и буквално я разбива на пух и прах в края. Личи си, че добре познава биографиите на едни от най-известните серийни убийци в САЩ. В образа на Джак са препалените зверствата Тед Бънди, Джефри Дамър, Денис Рейдър, Ед Гийн или Ричард Куклински, тях поне успях да разпозная, а вероятно има и още. Целта му не е нито да идолизира, нито да оправдае природата на серийния убиец, а да я покаже в най-неприятната й светлина, за да получи това, което заслужава – презрение и съжаление, но не и опрощение. Така Триер минава през зараждането, пика и края на убиеца Джак, по-скоро хиперболизиран образ на серийния убиец по принцип, отколкото функциониращ персонаж от класически трилър, за да приключи в последната третина на филма в напълно алегоричен, цитатен и дори постмодерен дух, който не искам да разкривам, защото в края ще ви препоръчам все пак да гледате филма. В този смисъл ми се струва, че е възможен и прочит, който се фокусира върху разрушаването на къщата, на представата за серийния убиец, а не върху нейното съграждане.

Иска ми се обърна и малко внимание върху едно от главните "обвинения", които падат върху Триер в този филм и върху творчеството му по принцип. Обвиняват го в надменност, в това, че прекалено много се фокусира върху собствената си личност и върху ролята си на творец. В "Къщата, която Джак построи" на пръв поглед това е особено силно, защото в него са преплетени кадри от други негови ленти като "Антихрист" и "Нимфоманката", защото режисьорът е на един от плакатите, защото всички знаем, че тук той говори и за себе си. Струва ми се обаче, че не става дума за надменност, а тъкмо напротив – за автоирония. Преди всичко това е черна комедия, която пародира и директно осъжда мизогинията, идеята, че жертвите сами са си виновни, разбирането за високо изкуство, липсата на морал и войнстващ атеизъм. Защо тогава да не допуснем, че Триер пародира себе си и изградената за него представа като за един от най-влиятелните режисьори на нашето време?

Филмът определено си заслужава гледането, то може да не е приятно, може дори човек да се почувства притиснат от образността му, може и да се почувства объркан от финала му. Струва ми се обаче, че метафоричният, почти приказен финал на филма, е реверанс на режисьора към зрителя, някаква форма на съчувствие, че му е показал неща, които може и да не е искал да види. Може би заради това и накрая го отвежда в един въображаем свят, който ако не подлага на съмнение всичко случило се преди това, то поне предлага възможността да се въздаде справедливостта, която да го избави гледащия от пълното отчаяние. Къщата, която Ларс построи не е нито самоцелно сложна, нито лишена от смисъл, а тъкмо напротив – това е филм, чиято цел е да те отведе до ръба на човешкото и да те остави там, докато накрая не отвориш очи и не погледнеш отвъд, а след това ти да ти покаже пътя обратно.