Още с  разказите си "Тънкости на приготвянето" Деница Дилова ми стана близка. Като писател. Втората й книга "Дневният живот на нощните пеперуди" понесе моята безмилостна критика и смятам – основателно. Сега с този кратък роман – "Безумецът от Таро", Дилова почти си възвърна моето благоразположение. Не че това е важно. Но на съвременната българска проза й е необходима подобна свежест. И Деница Дилова наистина е глътка свежест. Романът не е идеален. Но е приятен, четивен, забавен, както всичко нейно досега. 

Повествованието е за една успешна според болшинството българи жена. Съдия Надя Чалова е една осъществена жена. Видимо тя има всичко – добро семейство с читав мъж и деца, престижна работа, уважението на хората. Но... Тя страда от вечната диагноза – неудовлетворена жена. И съответно се хвърля с главата напред в класическата "забранена любов". Естествено се намира и лошото момче, на което много малко жени могат да устоят. И тя се предава, готова да сключи споразумение с дявола, готова на тази "любов, нетрайна като пролет", готова е да опита "забранения плод". И откровено прозира в бъдещето: "Това е човекът, който искам да ме съсипе". Стереотип на забранената любов. Игра на "всичко коз" без козове. Съдия Чалова залага всичко, без да мисли за последствията. А те са сериозни. И... скалъпени.

Надя изневерява, обзета от страст, от любов. Всеки заслужава подобно приключение, което да го остави удовлетворен от живота. Но дали става точно така?

Развръзката на любовната история е изсмукана от пръстите, не е реална. Няма да я разкривам, но можеше да се помисли повече върху други варианти.

Въпреки малките недостатъци, романът "Безумецът от Таро" е забавен и оставя приятен спомен.