Блусът като течение в музиката възниква преди повече от сто години, и колкото и да е странно – най-правилно ще е да потърсим неговите корени някъде на историческата граница между 19. и 20. век. Той се заражда първоначално сред чернокожите жители на южните щати на Америка, от които среди всъщност черпи своите ритми и тъжни мелодии. От една страна свързан с меланхоличните музикантски настроения, от друга с тъмните, дълбоки води на депресията, блусът е музика, която, ако умееш да слушаш, значи знаеш не само как да страдаш, но и как да обичаш. Ето и някои легендарни композиции:

Можем да се съгласим, ако не с друго, то поне, че в блуса няма място за позитивистки оптимизъм, нито за самовлюбеност, за сметка на това, така, както при джаза, може би това е музикалната територия, която никога не захвърля надеждата просто ей така.

Първите блус композиции са публикувани през 1912 година - "The Memphis Blues" Уилям Хенди и "Dallas Blues" Харт Уенд. Всъщност официално точно тогава се заражда музикалният стил, познат днес като "блус":

Въпреки това тези произведения все още не могат да се нарекат класически блус – като този, който се появява през 20-те години, когато успява да прекрачи границите на чернокожата музика и достига до публика, необвързана етнически (колкото и дискриминационно да звучи това днес).

Един от първите изпълнители на тексаски блус е слепият музикант Блайнд Лемън Джеферсън, който обаче бил човек, който не оставял да бъде съжаляван и може би талантът му е именно компенсация за "видимия" свят. Своята кариера той започва като уличен музикант, но впоследствие се превръща в една от емблематичните фигури за блус сцената по това време.

Лед Бели, или Хюди Уилям Ледбетър, също е име, споменавано във времето си, не само във връзка с блус сцената, но и в контекста на скандали, затвори, танцови салони и публични домове. Но когато става въпрос за неговото творчество, славата му на женкар и скандалджия отстъпва някъде, където й е мястото – в историята, и остава само това:

40-те години стават класически за развитието на блуса като жанр, и макар роден между две световни войни, той се превръща в шанса на тогавашния глас на времето, да страда неагресивно, а с надеждата да развие изкуството в едно ново, лесно за популяризиране поле, което обаче няма да навреди на основната идея, а именно да можеш лесно да пострадаш, когато това се налага, при това с вкус: