Колко харизматична личност е Вим Вендерс, мнозина от нас са се убедили през годините, и при първите ни срещи с него, и с тази официална визита за тазгодишното издание на МСФФ.

Колко сме му благодарни за новия кино език, който прокара, както с емблематичните си художествени филми ("Париж, щата Тексас", "Небето над Берлин"), така и с документалните ("Буена Виста Соушъл Клъб", "Пина" и "Солта на земята").

Затова и залите на неговите прожекции са пълни, а очакванията за голямото кино – огромни. На премиерата му вчера за България на "Потапяне" (2017) си личеше, че зрителите са притаили дъх.

Много клишета използвах до този момент в този текст, за съжаление, същото е сторил и Вим Вендерс в последния си художествен филм.

Сигурно и вие сте забелязали как с годините, като остаряват големите имена, понякога стават  твърде сантиментални. Всеки израства по различен начин или пък не успява, но в залеза на живота сякаш се събираме уеднаквени. Знаем, че само някои неща са важни и че най-важнa се оказва, разбира се, любовта. И тук идва опасността да подсладим твърде много посланията, така че да ни заболят зъбите от сладкия сок на сиропираните клишета…

Филмът е красив поради няколко причини, заради Алисия Викандер и Джеймс Макавой, величествените природни картини и топлите секс сцени. Удоволствие е да гледаш елфското нежнокрехко тяло на Викандер или пък да потъваш в красивия яркосин поглед на Маквой, но не стига, не стига… В крайна сметка Вим Вендерс е създал една полит-коректна филмова продукция.

Млада, ама много млада, без бръчки, професорка – биоматематик и агент под прикритие на британските служби се влюбва през един кратък и наситен с емоции уикенд на прелестно курортно селище до Атлантическия океан.

Трябва дебело да подчертая, че аз лично дълбоко се вълнувам от океанология, микроорганизми, възможни форми на живот на морското дъно на хиляди метри дълбочина. Това ме кара да слушам и гледам в захлас подобни научнопопулярни канали, това държеше и интереса ми, докато съзерцавах красивото лице на Алисия, която старателно обясняваше с какво се занимава тайният агент. За друг това ще донесе досада и би заклеймил екологичните нотки и неразбираемия до голяма степен език.

Другата линия криволичи през екшъноподобие на военен филм, конкретно на територията на Сомалия. Ясно е желанието за противопоставяне на светове – фанатичните джихадисти със своя военен устрем, заедно с нестихващото желание на умните и способни, но незаинтересовани от други светове, европейски учени, които се стремят да открият как и къде е произлязъл животът. Докато някъде там той изобщо няма значение…

Предвидим е ходът на Вендерс да потърси упование в нещо свято и общочовешко и, докато вярата е дълбоко компрометирана, ето че любовта ще спаси света, винаги и без уговорки.

Но пък човек усеща, че днес живеем на границата на светове и ни е трудно еднозначно да определим границите и да дадем необходимите очертания, кое е бялото или пък кое е изцяло черното, и често не виждаме смисъл в това.

И за финал, нещо, в което пък аз вярвам – че поезията успява да изтегли от дъното разни повествования, било то и кино такива…

Човекът не е остров

вътре в себе си затворен;

човекът има връзка с континента,

той е част от всичко друго;

отмъкне ли морето буца Пръст,

по-малка става територията на Европа.

***

Всяка човешка смърт

ме намалява,

аз съм част от цялото човечество.

И затова недей да питаш

за кого бие камбаната:

тя бие за теб.

Джон Дън