Филмовата продукция "Възвишение" на режисьора Виктор Божинов предизвика огромна, всепоглъщаща вълна от очаквания. Още с новината, че се снима филм по един (ако не и най-ключовия) български роман от последните години.

Как и дали ще се справи екипът да пресъздаде плътния и талантливо описан свят на Русков, с всичките му пълнокръвни герои и с идеята, която стои зад тях, че нито те, нито "револуцията" е нещо величаво, а изцяло човешки акт, изпълнен с падения и възвишения. Всеки, който е посягал към романите на този писател знае, че той може да гради светове и герои.

Да не се отплесваме, романът е ясен, той постигна своя ефект, да видим филмът с какво може да допринесе към българското кино.

На първо място – поздравления за смелостта, не е била лека задачата, камо ли изпълнението й. Това не е някаква историйка с начало, среда и край, а въртоп от персонажи, действия, бездействия, факти и образи, на фона на един от най-ясно изградените в представите ни като българи етап от нашата история – преди самото ни Освобождение.

Така че  - да, иска се кураж и отношение. Филмът естествено селектира една голяма част – интелигентна и четяща публика с огромни очаквания, направо изисквания.

Да не похарчат кинаджийте хубавия роман, ей! – чувах доста такива реплики около себе си.

Нормално е публиките вече да са разделени, защото от друга страна има хора, които нито са чували за романа, нито ги интересува, а са отишли да гледат зрелище.

Ще почнем с лошото, за да завършим с хубавото и евентуално да се возвисим. На първо място, като гледах трейлъра преди месеци, си казах  - Дано само не са го направили по американски, че ще е много тъжно и нелепо. Или поне да е като уестърн, но да не е някаква американизирана боза…

Това, което адски много спъва филма, е изключително преекспонираната музика, която сме слушали милиарди пъти преди това. Тя прави "Възвишение" сладникав, което е в пълен разрез с истинското усещане от филмовия разказ. Защо композиторът Петър Дундаков е написал такъв саундтрак, който през цялото време се опитва да навигира емоциите и впечатленията ни, не знам. Сигурно защото това продава… Друга претенция тази музика няма.

Също така, нещо с което много са се заиграли, е камерата. Да, снимано е добре и професионално, но какви са тези постоянни дълги и протяжни кадри, с които е засипан филмът. Наистина в един момент започва да дразни окото, защото то вече е пренаситено. Знаем, че имаме хубава природа, не е нужно всяка минута като в някакъв туристически филм да ни показвате, че можете да снимате с дрон.

За пореден път темпото е умишлено забавено. Докога ще се придава така съспенс в българското кино, задържайки разгръщане на действието? В смисъл - седим 120 минути, за да осъзнаем драмата на героите. Да, в романа това се постига с текст, но в киното може да се покаже и по друг начин, а не с разтягане.

Започваме и с хубавата част на постигнатото, а то е на диалогично ниво. Скъсващи до смях и сълзи диалози. Няма да се учудите, че е така – Милен Русков ги е писал. Знаете по принцип в българското кино какъв огромен проблем има с дървените реплики, които ни се налага да слушаме. Е, тук не е такъв случаят. Отдавна не съм се смяла така на филм изобщо, а и не бях сама, цялата зала се тресеше от смях. Автентични, плътни, наши си думи, които си бъркат спокойно в раната, докато се смеем. Точно по български.

Няма да пропуснем да отбележим, че някои от актьорите са блестящи. Образите са постигнати и в детайл, във физиономиите, дори в някои от тиковете, които те имат. Ще отличим на първо място – Стоян Дойчев в ролята на Асенчо. Ще се чува оттук насетне за този млад актьор, сигурни сме. Изключително талантлив, жив в емоциите на вербално и невербално ниво. Той наистина си беше Асенчо.

Виждаме, че и Александър Алексиев в ролята на Гичо също е дал всичко от актьорския си потенциал. Все пак неговият персонаж изнася на плещите си целия филм. Трудно е и изисква много актьорски и житейски опит, ако щете. Има ги и добрите моменти и пропаданията в играта (например в декламирането на някои реплики, Натфиз не прощава), но като цяло Александър подчинява целия си потенциал за тази ключова роля. 

Един искрящ диамант си остава Филип Аврамов (Димитър Общи). Той впечатлява с многопластовата си игра, на моменти дори ни пренасяше в спомените от добрите стари български филми. Филип Аврамов наистина може да играе пред камера!

Сред хайдутите имаше чудесен каст и актьорите се справиха да са в роля без да преиграват много. Бихме отличили Христо Петков, Румен Гаваназов, Благовест Благоев.

Продукцията е направена с огромно желание и бюджет, важни неща за киното като цяло. И ако този филм предизвика, за което много се надяваме, зрителите да четат повече, значи неговата задача е изпълнена и неусетно сме се возвисили.