Изложбата ЕХО преоткрива ранни художествени практики от 70-те и 80-те години на авторите Владимир Иванов и Станка Цонкова – Уша, като изважда от архивите непоказваните им творби от този период. Произведенията им са поставени в изложбена среда, формирана от куратора на изложбата Веселина Сариева в сътрудничество с младата авторка София Грънчарова и творбите ѝ.
Владимир Иванов (1946, Варна) има образование като график в НХА. Впоследствие работи в областта на концептуалното изкуство като съвременник на тези процеси през 70-те и началото на 80-те години, използвайки различни медии – от рисунка, през принтове и инсталации, до намеси в градското пространство и природата. Изложбата ЕХО изважда най-ранните творби, правени в студентските години и по-късно по време на комунистическия режим. През тези години той остава своего рода аутсайдер и не е приет в Съюза на българските художници до промените през 1989 г. В творбите му се виждат манипулирани и преконфигурирани в нова визуална система цитати от социалистическото битие, западни вестници и списания, реклами на ксерокс и др. Образите са надрисувани, прекопирани, принтирани, колажирани, въведени в нови геометрични перспективи и по този начин депредметизирани, олекотени от битието си, готови да заживеят в нова реалност. Селекцията и представянето на творбите в ЕХО дава възможност за наблюдението им не поотделно, а в групи със собствени отношения и динамика, в смислови блокове. Така графика си взаимодейства с рисунка, ксерокопие, обект или обратно. ЕХО се опитва да предостави ключ към творческата етика на Владимир Иванов, в което надмогването на реалността е възможно с реализъм, спиране на времето и поетична трансформация в тишина.
Станка Цонкова – Уша (1952, София) описва работния си процес като експеримент, в който той е основна цел на творчеството, а не средство на творчеството. За нея работата е във фотографията, а не чрез фотографията. В творбите ѝ от 70-те и 80-те, представени в ЕХО, комбинирането на изображения е резултат на дълбока потребност от личен опит. Наблюдавайки ги, имаме усещането за наблюдение на перформативни действия, в които близките кадри, абстракции, подборът съзнателно фрагментаризират и лаконизират действието, което остава скрито за нас. Повечето са реализирани на открито или в природата, някои в рамките на културни форуми като зимната "Аполония“ (1986–1987) и в Пловдив по време на Месеца на фотографията пак в тези години. Фотографските техники, които използва, са разнообразни, творбите остават експерименти-уникати, зад които няма един, а множество негативи. Творчеството ѝ е съпроводено от колажиране и често представлява класически сребърно-желатинов процес на смесване на различни негативи. В подхода си Уша остава романтичен бунтар и пънкар, чийто отказ от изобразяване, желание за отхвърляне и повторно събиране граничи със сексуалното желание за разпадане на телата, на действителността, последвани от освобождаване, преконфигуриране и сливане в нова, примирена реалност.
София Грънчарова (1994, София) работи с разнообразни техники и художествени действия, като остава медиатор между самото изображение и неговите променливи функции. В скорошните си изложби и проекти тя създава пространствени отношения, в които въвлича зрителя. Превръща фотографии, изображения, изрезки от списания в материални обекти, като създава възможност на зрителя да се раздвижи, да ги обходи и да се "изкатери” мисловно по тях. Фокус в работата ѝ е човешката фигура и съставките ѝ, които скрепяват нейната цялост. Тялото на човека и тялото на творбата става неделимо място на примирение между медиен образ и съществуване, като се превръща в едно неутрално, топло и дишащо поле. В пространството на изложбата ЕХО, по покана на куратора, София преконфигурира предишни свои творби и създава едно особено усещане, една дезориентация между горе и долу, близко и далечно, рефлексия, саморефлексия, виждане, усвояване и присвояване. Макар и пряко да работи с творбите на Владимир Иванов и Станка Цонкова – Уша, София няма да ги доближи и ще запази дистанцията и достойнството на собственото си работно поле.
За посетителя изложбата ЕХО е емигриране в нова реалност, темпоралност без линейно време, комуникативна среда без фиксирана знакова система. Тя разбива хоризонтала и оплоскостеността на ежедневието и дава възможност за саморефлексия, освобождаване и дързост. Разглеждането на ЕХО предполага движение и динамика на посетителя, които граничат с перформативност на начина на лично виждане и осмисляне.
Представяйки преоткрити архивни творби и преработени скорошни произведения, изложбата ЕХО поставя въпроси за творческата икономия, рециклирането на изкуството и образите в една актуална система, произвеждаща и предполагаща творческо и визуално изобилие.
