Изложбата "Спи, моя радост, заспи“ на Алла Георгиева е тъжно напомняне за непоправимите последици на войната и разрушителното ѝ въздействие върху човека. Нейните произведения не само увеличават осезаемостта на страданието и загубата, но също така насърчават за размисъл върху въпроса как и защо стигнахме дотук.

С нейната дълбока свързаност с украинския и руския културен контекст Алла болезнено ни въвежда в дълбините на човешките емоции, предизвикани от болката и разрушението, изразявайки собствените си чувства и преживявания в един личен разговор:

 

"Тази война преобърна цялата ми представа за съвременния свят. Войната в детството ми беше далечен опит на моите родители, дядовци и баби. Дядо ми е загинал "без известие“ по време на Втора световна война, детството на баща ми е било белязано с тъжно сирачество през гладните военни години. Израснах с военна реторика и антивоенна пропаганда във всички възможни медии: филми, книги, песни, спектакли, спомени на очевидци. Винаги вярвах, че сме от страната на добрите. Учеха ни, че с нас, като държава и народ са постъпили зле, че са ни убивали, разрушавали градовете ни, че Смъртта и Злото се въплъщават в онези, пришълци отвън, вражеските окупатори.

През 2014 г, по време на Майдана, когато Русия провеждаше операции по откъсване от Украйна на нейните територии / анексията на Крим, провокации в Донбас/ това изглеждаше като временно недоразумение, което скоро ще се изясни. Защото ние имаме обща история,защото Съветския съюз ни възпитаваше в дружба и братство между народите и враждебни отношения между нашите страни са невъзможни. Тогава реагирах с изложбата "Наше! Музей на диванните войни“ /Гьоте институт,2015г/. По това време все още разсъждавах в рамките на общата ни бивша държавност и под влияние на съветската пропаганда за устойчивост на мира и разбирателство между отделните републики. Но кошмарът вече беше започнал. Плашеше ме езика на омразата основан на етнически признаци, изпълващ социалните мрежи, страхувах се от нарастващата ескалация и необратими последствия.

Затова сутринта на 24 февруари 2022г новината за ракетния обстрел на Украйна я възприех като тотален шок. Кошмарният сън се превърна в реалност.

Пълномащабната война преобърна цялата ми представа за нашата обща история, за мястото на руската и украинската култура. Лутането в кошмарния сън продължава вече почти две години, и с всяка новина от социалните мрежи, всяка бомбардировка, съборена и изгорена къща, гледката на масово бягане на жители от разрушените градове и села, гибелта на мирни хора - това състояние ставаше все по-страшно, все по-абсурдно и безизходно. Бившите ни братя руснаци дойдоха да убиват украинци. В страната нахлуха орди от послушни войници- платени убийци, криминални престъпници и насилници. Прословутата "руска душевност“ и "загадъчната руска душа“ приеха облика на зверска гримаса на ирационалното Зло. Моите пацифистки убеждения прераснаха в мисли за необходимост от противостояние на империята на злото. Руската култура винаги е претендирала за своята изключителност и докато тя процъфтяваше необеспокоявана в рамките на Руската империя съвсем целенасочено и последователно тя е унищожавала украинската култура. Била е цензурирана литературата, било е забранено разпространението на украинския език, физически са били унищожавани украински художници, писатели, музиканти и културни деятели. Амбицията на Путин да завладее териториите на суверенната Украйна, да смачка украинската культура, да заличи езика й и да подчини на своята диктатура го усетих като брутална агресия и навлизане в моя личен живот, в живота на моите роднини и близки приятели. Този проект е рефлексията ми на тази агресия. Освен отричане на войната като антихуманен акт, провалът във взаимоотношенията между украинци и руснаци, предателството на Русия спрямо Украйна са важни теми на проекта. Още от самото начало на агресията нищо не можах да правя освен да рисувам. Беше като защита от полудяване. Като че ли можеш да се скриеш в рисунките си от сгромолясване на всичките ти разбирания и ценности.

Не знаех как да обясня необяснимия абсурд на случващото. Започнах серията "Военен дневник“, 2022-2023гг рисунки, интерпретиращи руските военни злодеяния, които наблюдавах в интернет. Към страшните и безсмислено жестоки изображения от войната, като контраст подбирах красиви и възвишени цитати от руски класически поети. Тези стихове бяха доскоро непоклатимия идеал за Доброто. Добавях и цитати от популярни песни, които сме пеели заедно. Как стигнахме до братоубийството? Къде е изчезнало Доброто? Имало ли го е изобщо или живяхме в една скалъпена илюзия? Колко жалко и нищожно е човечеството, щом пак и пак, след толкова ужасяващ военен опит от предишните поколения е способно да убива, насилва и изтезава себеподобните.

Всяка война е кошмарен сън на човечеството. Само, ако можехме да върнем времето назад. Да заспим и да се събудим преди тази кървава война, преди братоубийството, преди всички безумия на руския агресор, преди смъртта да е погълнала хиляди хора и унищожила завинаги всичко, в което сме вярвали.“

 

Алла Георгиева с нейния мощен творчески израз ни предизвиква да преразгледаме собствената си стойност и отношения с хората около нас. Нейната изложба ни подтиква да обръщаме по-голямо внимание на това, което ни обединява, вместо да се фокусираме върху това, което ни разделя. Всеки рисунък, всеки цитат, всяка част от този проект е като спомен и молитва за по-добро бъдеще, в която мирът и съпричастността могат да надделят над войната и разделението.

 

Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура”.