Първата ядрена катастрофа в Съветския съюз
Написаното за Чернобил трябва и може да се оприличи по своята форма на това, което в действителност представлява и самата трагедия - айсберг, чиито размери и значение все още не могат да се обхванат от ума. Преди да се случи тази авария обаче, Съветският съюз има друга опитност - както по посрещането, така и по антихуманното потушаване на една тайна, която именно поради потулването си като такава, отнема множество човешки животи. Това е инцидентът, случил се в Челябинска област, който повече от тридесет години остава скрит и чиито последици са не по-малко ужасяващи от тези на случилото се в Чернобил.
Катастрофата се случва на 29 септември 1957 г. в завода Маяк, специализиран в производството на ядрени оръжия. Експлозията е причинена от разрушаването на охладителната система на резервоари с радиационни отпадъци. Щом температурата достигнала критична точка, облак от радиоактивен прах се издигнал в небето.
По аналогия можем да се досетим, че мерки за незабавно отстраняване на последствията от инцидента не са предприети. Показателно е, че производственият цикъл в завода не е спрян, а войниците, командировани да потушат аварията, не са били снабдени с необходимите предпазни костюми. Местните жители са били в неведение за последствията от случилото се - не са предписани никакви предпазни мерки и само няколко дена след инцидента хората са били изпратени на полето да вършат своята сезонна работа.
Седмица по-късно е взето решение за евакуация, но на практика това се случва само с около 10-12 хиляди души, макар потенциалната опасност от радиоактивно замърсяване да се отнася за стотици хиляди души. Селата, от които са изведени хората, са напълно унищожени, за да се предотврати разпространението на радиация. Въпреки това, в района остава село, чиито жители не са били отведени от замърсената зона по неизвестни причини. Това селище се нарича Татарская Караболка. По време на инцидента това е селище с около четири хиляди души, докато днес са останали малко над четиристотин човека, от които всеки трети е сериозно болен.
Основното заболяване в селото е рак. Той се открива при възрастни, при млади хора и дори при деца. Общо осемте гробища в селото са запълнени, хората умират катастрофално бързо и разбира се - не получават никаква помощ, информация или обезщетение от държавата. Дори напротив - тъй като завод "Маяк" работи в сферата на ядрената индустрия, се счита едва ли не за ясно, че информация за случващото се не може да се оповестява. От друга страна държавата измисля документ, който повече психологически отколкото юридически обрича хората на мълчание - който се евакуира, подписва декларация, с която се задължава да не разказва за случващото се в следващите двадесет и пет години. Не знам какви са санкциите, но навярно интуитивният страх от съветската машина е този, който, по-силно от всички писани и неписани норми, превръща хората в неми жертви.
Към днешна дата жителите на Татарская Караболка все още се опитват да постигнат някаква справедливост, ползвайки се от привидната свобода на словото. Засега обаче признаване на последиците и вината за тази трагедия няма. И това е въпреки факта, че през годините са правени изследвания на дърветата, с които хората строят къщите си, за които е установено, че продължават да акумулират замърсен въздух. Водата също е негодна за консумация - нито за пиене, нито за външно ползване, но въреки това местното население няма алтернатива и ползва кладенци.
Дълго време селото дори е заличено от картата на съюза като несъществуващо. Днес се знае, че поради една или друга причина на територията на бившия Съветски съюз има множество такива градове и села призраци, неудобно носещи свиеделства за това колко антихуманна може да политиката на една сила, която се опитва да забрави значението на думата "личност".