"Превъплъщенията на Морган" от Ан Тайлър

Всеки от нас е влизал в роли по една или друга причина. Няма да повярвам, ако отречете. Но за героя на Ан Тайлър от "Превъплъщенията на Морган" това е ежедневие, това е животът му. 

Като четем Ан Тайлър можем да си помислим, че тя пише своите книги по сходен сценарий - взима голямо американско семейство и с всички подробности разкрива неговото настояще с чести включвания на миналото, описва всеки член на семейството с всичките му положителни и отрицателни черти, изважда на светло всички мислими и немислими скелети и др.п. Да, книгите на Тайлър си приличат и в същото време се различават, и в това е тяхната прелест.

В "Превъплъщенията на Морган" също има голямо семейство, даже още едно не толкова голямо, с всичките атрибути, описани по-горе, но семейството на Морган не е център на сюжета. Разбира се, авторката ни разказва, този път по-пестеливо, как живеят другите членове на семейството, но поставя фокуса главно върху Морган. А историите на останалите герои и роднини само ни помагат да разберем кой е Морган и как е стигнал до там, докъдето е стигнал...

Морган определено е ексцентрик. Той е чудак в очите на другите. Той изпитва необходимост да се преоблича в различни "костюми", които съответстват на моментната му "роля". Гардеробът му е богат, ролите - много, превъплъщенията - също. Но защо го прави този обикновен иначе семеен човек, баща на 7 /!/ дъщери? Защото в това голямо семейство той се чувства незабелязан, недооценен, незачитан - от добрата си, но обикновена съпруга, от децата си, от майка си и сестра си, които живеят заедно с неговото семейство и също са увиснали на ръцете на жена му. Но Морган не прави нищо, за да промени този си "статут". Той предпочита да не се задълбочава, да не запомня имената дори на децата си, да не допринася нищо за семейството си, а да се "превъплъщава". Дейност, която е неговото верую, която смята за основното в живота си. Читателят изпитва широк спектър от чувства към него. От първоначалната симпатия и жалост към него към средата на книгата не остава и следа. Появява се раздразнение и неразбиране. Безцеремонността му започва да вбесява. Да, той е обаятелен, симпатичен, ярък, карнавален, артистичен дори, но е непригоден за живота, мързелив, непотребен. Той просто е един завършен егоист, който мисли само за своите нужди. Той губи интерес към порасналите си дъщери, безотговорен е. Носи се на вятъра, изгубил корените си, лицето и съдбата си. Той непрекъснато се "изплъзва" от живота. 

Случайната среща на Морган със семейството на по-младите Лейън и Емили определя развитието на техните отношения. Той нахално се вмъква сред тях и... се стига до измисления от авторката финал.

Ан Тайлър е тънък психолог, тя прави задълбочен разрез на житейските ситуации, създава дълбока атмосфера на печал и безнадеждност, и в същото време - на надежда. И в този си роман тя не морализаторства, не съди героите си, оставя на нас, читателите да влезем в тялото, душата и главата им. Да ги харесваме, да им съчувстваме или да ги съдим. А това не е лесно за един писател.

Да, както, надявам се, става ясно, Морган не е моят герой, но все пак е нечий герой... Въпреки чудатостта и непригодността му, долавям симпатията на Тайлър към него. Да, писателката обича своите герои, независимо от недостатъците им. И този й роман е ироничен, тъжен и много топъл. Отново книга за семейството, за неговите радости и ужаси. Роман за еднообразието на битието, за скуката и за бягството от нея. В този живот трябва да умееш да импровизираш. Но и да се съобразяваш с тези, за които си отговорен.

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види