Всички сме били жертва на този трик, който мозъкът ни изиграва. Дали когато някой ви показва как да правите нещо или пък и двамата работите върху един и същ документ. Каквато и да е причината, те идват зад вас и изведнъж пръстите ви се парализират.

Вие прекарвате цял ден, пишейки на клавиатурата. Вие сте добри в това. Може би допускате и някоя друга грешка, но сте добри в това. Но не и когато сте под наблюдение. Сякаш нещо в това да бъдете наблюдавани променя цялата игра. Започвате да удряте с юмрук по клавиатурата или охкате:  "О, съжалявам." отново и отново.

Смущаващо е. Всъщност е унизително. И превръща задачата, която сте поели (която вероятно е била съвсем лека), в огромен проблем.

Но защо се случва това? Защо ни застига тази паника, когато пишем на клавиатура и сме наблюдавани?

Според психотерапевтката Джени Милър (Jennie Miller) когато някой се появи зад стола ни и особено когато е точно зад нас и се надвеси над рамото ни, той е в много "родителска" позиция. С човек, стоящ там и наблюдаващ ни как пишем на клавиатурата, изведнъж ние се чувстваме по-млади и по-уязвими, особено ако е с авторитет, като родител.

Ако попитате някого колко възрастен се чувства, когато е наблюдаван как пише, той най-вероятно ще ви каже, че се е почувствал много по-млад от действителната си възраст – вероятно някъде около 8 до 10 годишен.

Лесно е този проблем да бъде решен. Когато някой дойде до бюрото ви, за да поговори с вас, опитайте се да се изправите, за да сте на същото ниво. Ако трябва да използвате компютъра, докато стои там, поканете го да седне до вас. Когато сте на едно ниво, спирате да изпитвате това чувство за авторитет наблизо, което ще ви успокои и няма да се чувствате толкова заплашени.

И ако се чувствате по-малко заплашени, много по-малко вероятно е да бъркате, докато пишете. Най-сетне ще можете да въведете паролата си без онези 7 провалени опита. Ура!