Често говорим за сплотеност и солидарност, но като че ли в нашата държава точно тези добродетели се интегрират най-трудно. Българският манталитет е такъв, че непрекъснато си завиждаме, съревноваваме се и живеем, за да имаме повече в портмонето, в гардероба и хладилника от съседа. В народната версия на "Игрите на глада” точно срамът, че нещо ти липсва, се превръща във фактор за разделение. Не само се притесняваме от оскъдицата в някоя област, но се стараем на всяка цена да я скрием, създавайки с примера си мода, която е много по-лоша от политиката.

Срамът, че се отклоняваме от нормата, се превръща в най-успешната стратегия за налагане на определени правила. Религии, култове, правителства, медийни платформи, социални мрежи използват една и съща тактика, за да контролират членовете си – научават тайните и слабостите им и използват информацията срещу тях. Най-срамните истини са в основата на печеливша програма за контрол, предназначена да заклейми различията и да постави в неблагоприятно положение тези, които излизат извън рамката. Така стигаме до ситуациите на "ние” и "вие”, като "вие” са толкова унизени от лошия си късмет, че най-големият страх "ние” е да не попадне на тяхно място. Така принципът за съединение се оказва отживелица.

Например още от деца сме научени да не говорим за пари. Заплатата и спестяванията ни се считат за частни, както и медицинският ни картон, заради което не обсъждаме размера на доходите си. Въпросът колко печелим все още се смята за нетактичен и независимо от размера е прието, че е по-добре да скриеш парите си, отколкото да ги демонстрираш. Или ще се притесняваме, че изкарваме твърде малко, или че е твърде много, което ще провокира съмнения и слухове.

Социалната конвенция за прикриване на печалбата или липсата на такава е по-слабо свързана с нуждата ни от определени средства за оцеляване, по-скоро е рефлекс за защита на уязвимите ни места от негативното мнение на другите. Тук методът за разделение е ясен – богати и бедни, а вътрешните ни пречки, че може да бъдем причислени към втората категория, възпаляват болката заради недостига на капитал, докато го направят гнойна рана. А тази ситуация идеално урежда сметките на шефове и началници от всякакъв род.

Щом хората стесняват да обсъждат доходите си, напрежението от ниското заплащане се тушира от само себе си. Друг момент е насаждането на вина от самите началници, които на висок глас обсъждат недостига на работа, осуетявайки исканията за повишение, дори и при ниско възнаграждение. Трудно се говори за безпаричие в атмосфера, в която бедността е анатемосана или е вкоренена вина.

То да бяха само политиците, лесна работа, но цялата ни нация е болна от ирационално чувство за срам и са твърде уплашени, за да поискат това, което им се полага по право. В едни по-развити страни тези дребните техники за манипулация са взети предвид. Почти всяка фирма разполага с профсъюз, който защитава интересите на служителите и създава безопасна среда, в която всеки работник може спокойно да сподели притесненията си. Психологически е доказано, че ако един човек с проблем, говори с друг човек със същия проблем и двамата ще са по-мотивирани в откриването на решение за неприятна ситуация.

Това е нормата за провеждането на сбирките на анонимните алкохолици. Ако се чувствате сред "свои”, ще ви е по-удобно да говорите открито дори за най-срамните си тайни. По силата на колективното договаряне и на колективната уязвимост може да се разбият всички конвенции, институции и нагласи, които поставят стени между нас, и да се възстановят социални връзки, които ни обединяват срещу общите трудности. 

Събирането на прилики поражда солидарност, а солидарността – общо недоволство. Независимо дали ще е през социалните мрежи или форуми, хората трябва да разговарят за своя опит и да пресекат опитите на по-големи корпорации, които ги заставят да се конкурират за отпадъци, да представят една потискаща среда на минимално заплащане като нормална. В противен случай нарушителите ще са доволни, че номерът им е минал и няма да предприемат промени, понеже положението ги устройва.

Управляването на групи, сплотени от еднаквия си социален срам, който не желаят да обсъждат, е класическа формула за тирания.  И при все че ни се струва непоносимо, единственият начин за спасение е като говорим открито за това, от което се срамуваме. Не може да очакваме, че която и да е политическа партия или политически лидер ще ни обедини, тъй като фобията от очерняне се простира доста по-далеч от жълтите павета. Несподеляйки притесненията и проблемите си от страх, че ще бъдем белязани заради тях, осигуряваме перфектен механизъм, чрез който да бъдем притежавани и чрез който определени хора реализират личните си стремежи.

Колективите трябва да се основават на общи надежди, нужди, силни страни, но и слабости като се създават възможности за разпадане на срама и границите помежду ни. Истинската сила идва, когато сме готови да кажем на глас, като движение какво не е наред и да му се противопоставим заедно.