"Поправките" на Джонатан Франзен

"Поправките" на Джонатан Франзен е срез на епохата, неин портрет. Очевидно, авторът е замислял монументална творба. Мащабът на действието са Съединените щати, не изцяло и напълно, а със значително преместване в пространството. Семейството, около което се върти сюжетът служи като лупа - ние ту се приближаваме и разглеждаме детайлите, ту се отдалечаваме и обхващаме общия фон - Америка в края на 90-те. Тя е като действащ механизъм, който привежда в движение всички зъбни колела. Политиката и икономиката, новите технологии, юридическите закони и обществените порядки надвисват над героите, потискат ги и ръководят действията им. Всички живеят в системата и не могат да не й се подчиняват. Отношенията в едно отделно взето семейство са само фундамент, основа за построяването на общоамериканското, универсалното.

Семейните отношения винаги са сложни. Непрекъснато чувам, че най-важно е в семейството да цари любов, че всичко се гради на нея и всеки път, чувайки нещо подобно, аз мислено "въртя" очи, защото с никаква любов няма да спасиш нито семейството, нито близките, нито себе си, ако не умееш да слушаш, да говориш, да съпреживяваш и да разбираш. Семейство Ламбърт е точно такова – те в една или друга степен се обичат, но не говорят за своите чувства и мисли, те се затварят, те бягат. Те мълчат. Те са свързани от роднинските връзки, но в действителност са си чужди един на друг, те са непознати. Всички са абсолютни егоисти, които се грижат единствено за собствените си проблеми, но дори не си помислят да споделят своите преживявания с тези, които наричат свое семейство. За съжаление, това е доста разпространен проблем.

Четеш и отначало мразиш героите, които се вълнуват само от себе си и се отнасят пренебрежително към близките си. Но по-нататък като че ли се примиряваш и преставаш да ги критикуваш, а ги наблюдаваш някак по-отстрани. Възможно е те да ти напомнят хора, които всъщност познаваш в живота. Та нас ни заобикалят същите хора като тях. Комплексирани, затворени, измъчени. Всеки от нас е в известна степен Ламбърт...

Много е просто да раздаваш съвети и да говориш да правилността на живота, но колко е сложно самият ти да бъдеш такъв "правилен", много е трудно понякога да се разкриеш пред някого, дори пред някой роднина. Но трябва. Този роман е възхитителен и омерзителен едновременно. В него няма нищо "изтъкнато", той е прост и тих, но именно с това е и страшен. Тук е показано това, за което се страхуваме да говорим – за нещастния брак, за жестоката старост, за гнетящите страхове, за потискащата неувереност. Потапяйки се в такава проста, горчива и реалистична история, ти си обещаваш, че за разлика от героите няма да грешиш повече, няма да бягаш от собствените си проблеми, няма да мълчиш. Всички обожаваме да твърдим, че никога не е късно да променим живота си, но времето не върви, то тича, и ако не правиш нещо правилно, ако си нещастен, трябва да промениш нещо. Трябва да направиш поправки. Трябва да управляваш живота си, докато имаш възможност. Трябва да управляваш живота си, докато си жив. Защото по-добре е късно, отколкото никога. Нали?

За да не пропуснеш това, което си заслужава да се види