В един от по-известните си цитати Максим Горки е казал, че книгата е най-сложното и велико чудо от всички чудеса. Сигурно е имал предвид, че написването на една книга е по-изтощителна работа, отколкото може да си представим, и изисква обединяване на знания, наблюдения и емоции. Днес тези думи могат да обяснят защо българската съвременна литература се превърна в тресавище на алъш-вериша, а посредствеността стана най-яркото й свойство.

Художественото писане, подобно на всяко друго изкуство, се подава на комерсиализация и пред всеки новоизлюпен писател се открехват два варианта за работа – дали да задоволява масовия вкус на публиката или да се стреми към литература. Комерсиалното писане действа по законите на търговията и тъй като в съвремието ни най-често се чете Фейсбук, творческото писане прие вид на статус. Започна се от популяризирането на цитати, извадени от контекста на произведението, все едно ви се разкриват тайните на живота.

Все едно е толкова просто. Но не е, хората са по-сложни, взаимоотношенията между хората са по-сложни. Категорично добър и категорично зъл човек не съществуват. Хората са многолики, а добрият автор улавя тази всестранност и я представя в различни ситуации. Животът е многообразен, заради което е мъчително да се обясни в рамките на едно изречение. Същото е и с хората. Само защото ги виждате в една светлина, не означава, че не притежават качества, оставащи скрити за вас.

Да вземем Анна Каренина от Лев Толстой за пример. Ако тълкувате образа й повърхностно, ще я опишете като жена в нещастен брак, която се влюбва в по-млад мъж, напуска съпруга си, а обществото я отлъчва. Но това е само отгоре. Историята на Анна и нейния характер са разнолики. От една страна, тя има нужда от страст, която вижда в лицето на младия Вронски, но има нужда и от авторитет, който получава от брака си. Когато се налага да избира, тя изпада в отчаяние и е най-щастлива, когато може да има и двете. И по принципа – от двата стола на земята – Толстой я убива. Анна Каренина не се самоубива, защото някой я е обидил като й е обърнал гръб в театъра. Тя се самоубива, защото не може да се помири със себе си, защото не намира решение за вътрешния си конфликт.

Толстой е добър писател, точно защото не е елементарен. А идеята за двама души, които се обичат, но другите не ги приемат, е елементарна. По същия начин ще е елементарно да интерпретирате възгледите на Анна Каренина за любовта само по един цитат, било то неин или на друг от героите. Винаги има и друга страна на историята, защото човешкият характер няма как да се впрегне, а върви в различни посоки.

Новите, "модерните" писатели обаче се опитват да пишат по точно обратния начин. Спомняте ли си в лексиконите от едно време как в края записвахме личен девиз, който бе леко преработен цитат от филм или песен? Днес това се нарича поезия. Изрязват се личните откровения, противоречията в нашата действителност и сложните взаимоотношения между хората, а писането се превръща в еднообразен речитатив, опиращ се на общите постулати.

Проблемът с клишетата е не дали са верни или неверни, а че са невалидни. Те са категоричен и окончателен извод, който е абсолютно неприложим при много положения, защото показват крайната точка, а не как се е стигнало дотам. Какво например означава "Бъди себе си", когато интересите ви са разностранни? Или "от любовта боли", когато липсва разказът, провокиращ истинското съчувствие. Може само да се съгласяваме и да кимаме, без да анализираме и без да чувстваме. Да четете клишета в литературата е като да слушате една и съща песен отново и отново, без тя да ви дава нови отговори или теми за размисъл.

Фрагментарното писане обаче не може да живее без клишета, тъй като без тях няма да осъществи комерсиалната си цел. Ако хората не разпознаят нещо известно, няма да харесат, няма и да споделят, а липсата на реакция е слабост във Фейсбук. И така като съберем нетолерантността на интернет към дългия текст и лековерието, с което реагираме на преформулираните сентенции, се появява уеб творчество като стихотворението на Димана Йорданова от книгата "Жената и мъжете, които бях".

списък:

да пусна пералня

да пусна тото

да пусна хвърчило

с писък:

да пусна теб

Друг пример за популярно творчество е стихотворението на Константин Трендафилов или Папи Ханс.

Помня кога се случи –

беше някъде между червеното и зеленото

на един светофар напът за магазина,

когато спрях да те обичам.

Така, между другото,

така, без тъжна музика,

така окончателно

както човек разбира, че всъщност не е

гладен.

А бях поръчал.

Чета написаното от Папи Ханс и ми се допява: Обичам те дотук, до този мост, до тази гара, до ъгъла на светофара, защото идеята е открадната от песента на ФСБ. Но повечето от феновете му няма да го хванат, така че номерът може да мине. По-големият пропуск е, че емоцията липсва. Къде е човещината в тази картинка? Защо ни е да знаем, че е отивал до магазина, а светофарът е бил на жълто? Не ми звучи искрено. Не вярвам, че когато си спрял да обичаш някого, ще обърнеш внимание на светофара, на магазина, на факта, че няма тъжна музика и че не си гладен, а не на емоционалното си състояние. Без пряка конфронтация с чувствата, без креативна експресия, без структура, Папи ни дава най-обикновено дейли обновяване за социалните мрежи.

На същия принцип пише и Димана. Тя просто изброява делничните си задължения и ни кара да се чудим защо ще пускаш хвърчило, преди да се разделиш с някого. Забравя се, че поезията трябва да звучи, тя е като музиката – синхронизират се срички и ударения и се търси точната дума, така че да няма фалшив тон. Но да кажем, че съвременният български поет е супер авангарден и решава да пише в немерена реч, пак ще остане изискването за образност и фундаментално послание, с което читателите ще се припознаят на емоционално ниво.

От произволно наредените им думи се разбира, че от една страна не умеят да структурират произведението си, а от друга, че не умеят да описва емоциите и впечатленията си - базисно качество, за да се занимаваш с писане.

И щом говоря за чалгата в книжарниците, няма как да пропусна Сашка Васева на родната литература – Венета Райкова. Дали благодарение на дългите години в телевизията или заради вроден търговски усет, но тази жена знае как да продава. Тя е най-четеният български съвременен автор. Не мога да я нарека писател, защото в книгите й литературната стойност отсъства. Самата тя е достатъчно интелигентна и най-вероятно го осъзнава. Сюжетната линия на романите й е микс от заглавията в жълтите вестници, героите й не търпят развитие, какво остава за катарзис, а опитите й за задълбоченост са сеанси с ходжи, нумеролози и астролози.

Венета обаче е успяла да угоди на желанията на аудиторията за сексуално и клюкарско пикантно четиво. Въпреки че се е опитала да се защити юридически с "приликите с действителни лица и събития е случайна", е много лесно да свържете уж измислените герои с лицата от софийския хайлайф. Няма помен от чувствителност и анализ, но с историите на Венета искрено може да се посмеете. На мен ми хареса намекът, че Ева от романа "Вещицата" е нещастна в любовта, защото на времето майка й е направила магия на баща й, за да се оженят.

При популярните писатели и поети не става въпрос за обикновен компромис от рода на "млад човек е, българско е", а за тенденция, която убива емпатията, креативността, разностранността на човешкия характер. Продават ни се книжки със статуси за Фейсбук, чрез които да изглеждаме мъдри и интелигентни пред приятелите, и клюки, с които да се разсеем от трудностите. Може това да е по-лесният вариант, може да е по-печелившият, но със сигурност не е литература. Чалга писането премазва чувствителността и желанието за изследване. Казва ни, че няма защо да сме уязвими, животът е простичък и щом се чувстваш зле, обърни се към света на префърцунена радост във Фейсбук.